Всичко на този свят трябва да е с мярка…освен самата мярка!

“Гепнах” си един статус на Белчо Дончев за това заглавие. Един от хората, дето ми е като учител в тоя свят.
От много хора учим.
Малко са хората, които са ни /като/ учители.
За мен – са неколцина.
Един друг от тях ми се появи днес, както си вървях по улицата. Бях използвала току-що негов урок.  Без даже да се усещам, че го правя. Така съм го… попила.  
Ходих на някакви физиотерапевтични процедури. Излязох. Качих се в тролея. С тая ръка, дето я подлагам на тия процедури, не можах баш да си продупча билета. Само се отбеляза там нещо. Седнах си.  
И гледам, една жена отиде до предната врата и занарежда на една друга: “Ама аз Ви казах да пресечете и да се качите на тролея от другата страна, за да отидете до Хаджи Димитър. Сега ще отидете към Университета”. И след малко: “Трябва да слезете не на следващата – че те тук не се засичат, а на по-следващата, да пресечете и да се качите от другата страна”. 
Безмълвно я слуша получателката на тези инструкции – една изпружила се до сами вратата  слабичка, възрастничка женичка. Изпружвайки се все повече от тревожността, която е вътре в нея. Както и от тревогата, вливана и от тези думи.  Напъващи пружината в нея до скъсване..
И за човек като мен – дето “неговите хора” в тоя свят, са хората с психични проблеми, по всичко личи, че… нищичко не отбира! А и каквото отбира, и е напълно невъзможно да го изпълни.
Мдда.
Интересно, че преди да се кача, се бях колебала – дали да не тръгна пеша. И не ми се ходеше тая първата част от пътя… Нататък – с удоволствие. ОТГОРЕ НА ТОВА, ДАЖЕ БИЛЕТЪТ МИ НЕ БЕШЕ ПРОДУПЧЕН! 🙂 Шегувам се, не че иначе нямаше да се задвижи моята си пружина. Тази на отговорността. А защото някак – решението ми в тоя момент, беше едва ли не предварително подготвено или поне улеснено от едни дребни нещица. Може би значета, ако реши човек да ги приеме така.  До степен, че –  казано буквално, нищо не ми костваше да взема това решение.
То просто и нямаше как. Когато си единственият в дадена ситуация, който все пак има ресурсът да се поразбере  – донякъде поне, с напълно объркан човек…, който ще може, каквото ще му казва, да му го каже така, че да го поуспокои, а не да му разтегли  още  пружинката, дето и без това го е изпружила до почти вдървена поза… Щом си придобил можене на  нещо, дето няма как да очакваш, че го могат другите – ти става и задължение, да го НАПРАВИШ. Моженето е и отговорност. Та, ме изхвърли мойта си пружина, станах, отидох до предната врата, казах на женицата, че аз ще сляза с нея, ще я преведа отсреща и ще я кача на тролея към Хаджи Димитър. Не сега, не на тази спирка, дето идва, на следващата. /Това си беше приносът на предишната жена, ако не беше тя – аз нямаше да го съобразя/. Предложих и да седне, видях, че не реагира на това – прибавих едно  -” или да си стоиш тук”.  Тя кимна облегчено. Показах и къде ще съм – и седнах наблизо. Беше застанала така, че на първата спирка, шофьорът се опита да постави въпросът като как ще си отвори вратата. Беше толкова ясно, че жената няма да помръдне, че един мъж му каза:  “Няма да я отворите.”  И нямаше коментари!
Това ме подсети, че преди да стигнем до следващата, ще трябва да я “изместя” от там. За да може като стигнем, да отвори той  – и да слезем. Иначе проблемът ще възникне на самата спирка и подканите, изказани с елемент на спешност, ще я паникьосат и кой знае какво ще произлезе…
Такаа, постигнах това. Подхванах и ръката, че да не падне по завоите. И тогава сверих тя знае ли изобщо нещо освен това “Хаджи Димитър”. Знае ли къде отива. Понеже не познавам квартала, се налагаше да сверявам и с хората наоколо, въпреки риска да се чуят ужасени реакции, когато лъсне степента на объркването и. Които пък – да я дообъркат. И увеличат вероятността да не възстанови нищо от малкото, което би могла да възстанови. Част от номера беше: хем да взема инфо от тях, хем да ги обезкуража от това да изразят реакция. И, естествено –  самата аз да остана спокойна, независимо каква нелепица изтърсеше тя…
Е, нелепицата дойде буквално на първото изречение – представа нямаше от адреса си, хвърли моментално бомба с това, че спомена някакви гробища! Каквито – както подозрях, потвърдено от “публиката” – в Хаджи Димитър няма…
Мдаа.  Стъпка по стъпка, ще го караме…
Макар, че взе да ми се загнездва мисълта дали не трябва просто да се заведе в полицията. И до сега не знам точно защо я отхвърлих – поне два пъти в целия тоя процес възникна като алтернатива…
Вероятно, защото това можеше да се направи към всеки един момент. От всекиго. Много лесно можеше да се стигне до него. Без да се оползотвори шанса да се оправи жената. А последното – че е възможно – го знаех само аз.
За да не възникне тази опция като моментален съвет и  дори решение на “тълпата”, още при нелепицата с “гробищата” –  вероятно съм успяла да ги включвам и да ги дистанцирам едновременно. И вероятно съм успяла да излъчвам пълна сигурност. Нещо като това: че знам какво правя. 
Наистина, малко след това, като отказах да се паникьосам или да обвиня, че не знае нищо, тя подаде, едно по едно, някакви ориентири. Всъщност в краткия път от слизането ни до отсрещната спирка  – на спокойствие, без “публика” за удържане, разбрах и че се е губила и друг път и че децата и сигурно са се обадили вече на мъжа и,  /че тя мобилен няма/, че той сигурно вече я търси, хвърлен в ужас, както  и че,  ако слезе на спирката си, ще си разпознае блока. Даже някакъв номер спомена.  С помощта на някакъв човек, вече  на самата спирка, от която трябваше да се качи за нейната си посока, стигнахме до вероятното название на спирката. Названието беше такова, че аз лично, с целия си /изключителен!:)/ интелект, трябваше да го накарам три пъти да го изрече, за да съм в състояние да го повторя правилно! И вече изобщо не мога да го възстановя. Камо ли женицата…  В последния момент, даже, всъщност,  установих, че тя е по-наясно от мен кои номера тролеи ходят натам!
Опитах още на спирката, но никой не даваше знак, че ще поеме.., така че,  като я качвах на тролея, просто ми се наложи да “заповядам” на една сравнително млада жена  да поеме ангажимента тази женица да слезе на спирката с ужасяващото паметта име…  Младата се опита да ми каже, че няма да пътува до там, но аз казах:  “Ще осигурите друг да я свали там!”. Имаше някакаво минимално кимване.
Това беше.
Оттам си продължих към къщи. Пеша – беше ми го осигурила това женицата. 
С безпокойството, което ме обзе, разбира се, още докато я качвах, че… не знам какво ще стане нататък.
Появи се мисълта /естествено вътрешният ми критик не пропусна да ми зададе въпросът: какво пропуснах?!/  дали не трябваше непременно да им кажа, да не я питат нищо повече, просто да я свалят там. Щото – представих си колко лесно щяха да я върнат в пълната обърканост, ако я заразпитваха по недостатъчно внимателен начин и без сдържане на собствената си тревожна реакция…   
Мисълта дали не трябваше да се кача и аз с нея, ми мина, разбира се. Макар и надделяна веднага от самата представа, че го правя… И чувството, че  това –  вече, ми идва много!
Така очертан, чрез нейната намеса в маршрута ми, пътят ми мина през бившото училище на две от децата ми. Откъдето нямаше да мине, дори и да бях тръгнала пеша от самото начало. И  там, изведнъж се сетих, че аз тази нощ бях сънувала, че питам едната си дъщеря къде им беше училището и тя ми обяснява. И аз казвам “А, да!”  /То е на свръх-централно място, правещо ненужни всякакви обяснения, така че, в съня си съм била донякъде в ролята на тази женица/. Това ме удиви за миг . Но това, че сънищата ни улавят нещо от реалността, понякога предварително – отдавна  е нещо, което е   престанало истински да ме изненадва, да ме плаши или дори да ми създава нуждата да му търся обяснения. За успокоение на виждащите в това някаква мистика, има си даже и название!:) “Lucid dreaming”. /Щом има название едно нещо – имаме тенденцията да го приемаме като реалност, нали така?:)/
Приех го по-скоро като потвърждение, че… Съм там, където трябва.За миг изпитах по-“голямото” усещане, че съм в синхрон, едва ли не  с… Вселената. Но, основно, то просто ме успокои – че не е “трябвало” да я водя по-нататък! /Едва тогава разбрах, че тая мисъл е продължавала да присъства/.
И тогава, като се успокоих, се появи Рик. Най-необичайният от учителите ми в тоя живот.
Всички останали са били фигури, към които е течала една или друга степен на уважение –  от много хора.  Повечето всъщност, ползващи се с огромно признание, някои – с немалка  степен на такова.
Всички те бяха имали някакви възможности, предпоставки предварително предоставени им от родители, от социален статус, от какво ли не. Които бяха оползотворили по изключителен начин.
Поради собствени способности и интелигентност и усилия… Но животът им беше дал нещо. И те го бяха развили. На Рик животът му беше вземал. Вземал. Вземал. А му даде нещо – и му го вземе! По… безобразен начин.
И с някаква ЧУДОВИЩНА интелигентност…, вероятно и с безкрайно развивани сетива –  се беше превърнала в това, което беше. Вероятно съм единственият човек на тоя свят, който видя в него: учителя.
Той беше това, което разбирам, когато за пръв път чух  думите  “златото в боклука”. Беше това, заради  което мразя тоя свят. Който самодоволно вярва в критериите си за “подбор”, когато изхвърля едни на боклука. А други издига…
Рик беше бездомник. И не беше.  Имаше къде да спи.
Беше: “Царят на улицата” – както си го наричах.
С единия крак – част от нея. И с бащинска, царска по някакъв начин, грижа за “обитаващите” я с двата крака.
С другия – успял да и се изплъзне.
Чрез някаква “сделка” с една жена, майка на наркоманка, гледаща внука  си от нея и нуждаеща се от помощ за неговото отглеждане. Доколкото бях схванала – основно всъщност за това, дето го наричаме “възпитание”.
Рик беше страхотен с деца.
И сделката включваше  той да и помага, а тя да му предостави половината от леглото, което имаше в една сграда с държавни апартаменти.
Да: Половината легло… 
Сделката не включваше секс. И той гледаше да не възникне такава опция.
Просто се обръщал към стената и заспивал. /Спомням си, че тогава си помислих: Все пак, това е да си мъж на тоя свят – можеш да се обърнеш с гръб и това да ти осигури спокойствие!/.
Появи ми се Рик , разбира се, не буквално. Той е … някъде там – на хиляди километри.
Ако изобщо още Е.  
Когато вече не Е…, няма и да знам.
Появи ми се в една конкретна сцена. Бях я позабравила. Но навремето съм я разказвала, на няколко пъти, на групите, които обучавам. Като  пример  за “граници на отговорност”. И в тези няколко пъти, обучаващите се за “помагащи специалисти” оставаха изумени!  Страхотен урок, казваха те. Това никога няма да го забравя – казваше някой и друг от тях. Картината на този чернокож човек, който върви с теб по улицата и вижда друг чернокож – лежащ на тротоара. Вероятно, просто много пиян. Отклонява се за миг, вдига го да седне, разтърсва го. Освен физически, и с фразата “Какво правиш, друже, легнал си по средата на ШОСЕТО!” Оставя го –  стреснат от тези думи,  мигащ на парцали. Но вече седящ. /Което прави малко по-възможно и друг евентуално да му помогне/. И се връща при теб. Без дори да се обърне. За да види паднал е обратно ли, седи ли, какво е станало.
Направил е своето. Не го е отминал. Но и не е поел отговорността от край до край, като че ли е единственият човек на тази земя.  
Рик – учителят по ГРАНИЦИТЕ. По мярката.
Мярката, дори и в отговорността.
Особено важна точно в нея, бих казала!
А това, дето Белчо го е “фиксирал”  – мярката /мярата/ относно самата мяра: 
Нея, винаги я определяме ние. Само ние и никой друг. Само в тази ситуация и в никоя друга.
И няма никакъв начин да имаме, да черпим отнякъде, пълна сигурност. 
Като във всички човешки неща – сме обречени на несигурност!
Която имаме да издържим.
С някаква подкрепа отвътре. Като се доверим… на нещо в нас.
Което е един, оставащ несигурен, но все пак:  ориентир. Единственият.

Read Full Post »