Ще ми признаете, че отпреди култовото Антон Кутево признание /„Отдавна твърдя, че социализмът има нещо общо със СПИН. Предимно се предава по наследство и по полов път. В нашата партия е нормално наследниците да стават социалисти просто заради бащите си”./, аз пък отдавна бия камбаната за децата на социалистите. Погледнете предните ми текстове. И ще разберете, че сега точно , просто не мога да не напиша. Едно…, нещо като психологично есе.
Знаете ли защо да си майка, да си баща се има за роля, която е благородна?
Защото даваш всичко от себе си, влагаш усилия и енергия за да отгледаш едно човешко същество. Което – да си хване пътя.
И затова, като родител се чувстваш удовлетворен, когато то стъпи на пътя си. На СОБСТВЕНИЯ си път през живота!
В днешния свят, способността за собствен избор е най-ценният ресурс. А развитието на една личност се „измерва” по развитието на все по-голяма вътрешна независимост. На това, което психолозите наричаме личностна автономност.
Не винаги е било така. В обществото, в което е израснал моят баща, в традиционното общество, ценността на всеки един се е определяла от съвсем друго нещо – от това доколко е лоялен групов член. По-точно: член на родовата общност, усвоил моделите и нормите и такива, каквито са били от стотици години.
Днес отглеждаме децата си за самите тях. Знаете ли приказката за лястовичката, която, когато в гората избухнал пожар, взела едно от трите си птичета и литнала да го пренесе през гората и спаси. И докато летяла, птиченцето и казало: Мамо, ти си толкова добра. И толкова ме обичаш. И правиш всичко за мен. Един ден и аз ще правя всичко за теб и ще ти се отблагодаря. Лястовичката пуснала това птиче. Върнала се и взела второто птиче от гнездото. Но историята се повторила. Уплашеното и благодарно за спасяването си птиче и дало същото обещание. Лястовичката го пуснала и него – там в горящата гора, върнала се и взела третото птиче. То също проговорило: Мамо, ти си толкова добра. Толкова много ме обичаш и правиш всичко за мен. Един ден и аз ще обичам така моите деца И ще правя това за тях. Лястовичката спасила това птиче.
Това е ДНЕШНАТА приказка. Когато майката, бащата наистина ДАВАТ. Напред. И не очакват „възвръщаемост”.
Усвоихме думата „самостоятелност”. Но на някои от нас представата им за това дали е самостоятелно детето свършва до там дали може да се самообслужва. После – дали може да си сготви само… Но не и дали може да разпознае собствента си потребност. Не и дали може да вземе решение, съответстващо на собствената му потребност. Дори когато това решение върви срещу нашето желание.
Някога, в онова – традиционното общество, приказката е била друга. Децата са били „работна ръка”. Коренно различна предопределеност! Възрастните са отглеждали децата заради… себе си. За да оцелее общността /родовата/ като има достатъчно свои представители, чийто труд да използва; за да има кой да те гледа на старини, за такива неща.
И не защото хората тогава са били егоисти, а сега са благородни. Просто защото е било въпрос на ОЦЕЛЯВАНЕ. На тази общност. В един враждебен свят. Където враждебната природа е можела с една градушка да обрече целия непосилен труд на рода ти и да докара глад, една епидемия е можела да го затрие. Където „чужденецът „ е враг . И си длъжен да се отнасяш към него с недоверие и да го лъжеш и да го мамиш , за да защитиш общността си.
Между впрочем и до днес , ако си направите труда да попитате някой от най-старите хора – от живите представители на онази действителност, самите те, още като 5-6 годишни пращани на полето за да орат с вола и оставяни сами през нощта , за да продължат на следващата утрин… „Защо се раждат децата” , те ще ви отговорят по инерция: Децата са работна ръка. Ама как?! –ще кажете Вие. .. Това е експлоатация на детски труд!
Както възкликваме и спрямо циганите , нали! С дълбоко възмущение!. Без да ни хрумва, че те живеят в общност, както са живели нашите дядовци /за някои от вас пра-дядовци и пра-баби/. Защото общността е структурата на оцеляването – тя се поддържа и ще се поддържа докато средата около тях /т.е. ние/ е враждебна.
Да оставим за сега циганите. И да погледнем към катуните на Кутевите хора. Към „социалистите.”
Те няма да ви кажат, че децата са работна ръка. Но това не значи, че не отглеждат децата си за да увеличат „общността” си , за да осигурят възпроизводството и. За да не изчезне тя. За себе си!
Каква общност е това? Родова не е, пък прилича на клан. Идеологическа? Те биха искали да я определят така. Да я разглеждаме като общност, имаща нещо общо с ценности. И „идеали”.
Всъщност кой е основният и идеал? Който ги обединява – тях „социалистите”? Да „цоцат” – ще ми отговорят веднага моите приятели. И, няма как да отрека, че ще бъдат прави. Но ако погледнем даже самия глагол, в него има и още нещо . То, това нещо – ми е по специалността. Пораствайки, да останат бебета в тоя живот. И още нещо – специално за днес – за „прехода” ни. Един не по-малко основен „идеал”, който ги обединява е „ценността”: Да избегнем отговорността и принадлежащото и чувство за вина за … миналото. А това включва цяла поредица в себе си. Проследете я: Да отклоним определението за близкото минало като за зло, да отклоним виждането, че извършихме страшни неща, че установихме една нечовешка социална система в името на всечовешкото светло бъдеще. От което все повече се отдалечавахме. Но пренебрегвахме упорито всички сигнали за това. Защото ни беше удобно да правим каквото си искаме и да заставяме всеки друг да прави не каквото той иска, а – пак: каквото ние поискаме. Да си повярваме, че правехме ДОБРО. Получи се лошо, ама… защото нещо се обърка. Най-вероятно нещо отвънка! Онези, капиталистите, враждебният свят, проникнаха и объркаха умовете на хората. За да оправдаем миналото, с убийствата му, с невероятното потисничество, да продължим да твърдим и да се само-убеждаваме, че това, дето го „градяхме” си ги заслужаваше, и още е възможно, просто трябва да се оправи това, дето се обърка , да се поправи „грешката „ – т.е. промяната и…. да си го доизградим!
За да оправдаем едно свръх-мрачно минало, да подчиним на него… и бъдещето. За да оправдаем всъщност… себе си. Да не се срещнем с чувството за вина. И за да …. Не отстъпим! На някакви си други хора. Не-наши. Какво да не отстъпим – онова, да ни изместят от – цоцането. Защото те така си представяха промените – не че не искаме вече никой да цоца, а че искаме да седнем на стола им /нали, помните израза на Драгомир Драганов – понастоящем доцент в един „академичен„ факултет, че СДС било Стани да Седна/. На онзи стол – вероятно, детския за храненето. Най-близко до цоцката. Такава е тяхната представа.
Помните ли, че когато започнаха промените, като срещнехме социалистическо шествие – спомням си едно такова по Витошка – то приличаше на погребение: само стари хора, тук-таме по някое изключение . Та чак ми дожаля за тях, когато някой им подвикна: „Към гробището ли сте се запътили?” Дожаля ми, защото и те знаеха – че с тях си отива Партията им. И определението, на което държат…,за да не се срещнат с вината си. За да не изпуснат…. Нещата. Материалните неща .Знаеха и те тогава, че „времето” вече не е тяхно. Че то ще ги опровергае.
Само че, това, което стана, е: че се вкопчиха в децата си.
Пред тази, тяхната експлоатация, циганската – ряпа да яде!
Защото ако едно общество не дава на възрастните хора от една своя малцинствена общност работа, и основните и доходи могат да ги осигурят нейните деца -чрез джепчийството и просията /която не я виждаме като труд, но е един от най-трудните видове влагане на усилия и енергия/ е ясно, че за да оживява, тя ще се храни чрез детски труд.
Но когато една друга общност не е застрашена от гладна смърт, а всичко, от което е застрашена е да умре нейното определение за миналите и дела, в което се е вкопчила. Да бъде наречено ЗЛОТО с името му и да и се отнеме заграбеното привилегировано положение във всички сфери на обществото. Без, при това, да отпадат представителите и от честната конкуренция за благата. Когато това е всичко, което я застрашава, но тя го третира като че ли това е СМЪРТ… И за да не допусне това, използва уязвимостта на едни деца – и купува душиците им, представяйки се пред тях като жертва, имаща вопиюща нужда от тяхната подкрепа, за да се защити от несправедливи обвинения… – Това е непростимо!
Това е морална болест, от вируса на която, те вместо да пазят децата си, са готови да им го влеят, ако трябва – и венозно.
Казах „морална болест„ – и се замислих, че няма по-добра илюстрация за нея от това, което направи с дъщеря си ръководителката на една катедра по медицинска етика.
Тя има две деца. За сина и не знам нищо. Дъщеря и – щерка на двама разведени лекари и внучка по бащина линия на семейство, чийто кум беше Тодор Живков, а по майчина – на Директора на „Мини Бобов Дол”, също бе завършила медицина. Беше си избрала специалност неврология и работеше в една клиника с пациенти, на които помагаше. В един момент, когато мама освен шеф на катедра, стана и заместник декан, мама я взе от неврологията. При себе си. В собствената си катедра.
Когато дойде, това младо момиче, беше едно свястно същество. Случи се така, че на някакво събиране на този университетски факултет, седеше до мен на масата. Хапвахме, пийвахме и си говорехме. Почти цялата вечер. За да остана в разговор с някого, мен разговорът трябва да ме кефи. А за да ме кефи един разговор трябва да е интелигентничък, да има живот в него, т.е. спонтанност, а също и хумор – такива неща…. Говорехме си на малко име, ще я нарека, за целите на това описание, Мортадела. Не и знаех още фамилията. В един момент, не щеш ли, взе да ми вика, ох, мама гледа насам. Би ли ми взела ти цигарата от пепелника, да не ме види, че аз пуша? Коя мама, бе? Професор… еди коя си. Ще я нарека, за целите на това описание, проф. Спинкова . Охооооо – викам, че няма да ти взема цигарата няма, но цигарата ще е най-малкия проблем, за който ще е недоволна мама от теб тази вечер. Мортадела ме гледа учудено. Мама, казвам, ще е сърдита така, че за цигарата и дума няма да стане. Гледа ме още невярващо и курназ… Мама те гледа, защото е в ужас, че цяла вечер си говориш с мен, па и се смеем и се чувстваме добре. Продължава да ме гледа курназ… Пита ме защо мама и Спинкова ме мрази. Е, това няма как да и го обясня точно на нея. Много лоши неща ще трябва да кажа за мама-та. Мрази ме защото съм умна, а не съм „социалистка”, мрази ме защото имам международна награда, каквато проф. Спинкова няма и няма да има никога, а не съм поне социалистка. Мрази ме, понеже някога е била фиданка като дъщеря си, а се е докарала до това сега да е като свинка, а аз не съм, а не съм, поне, социалистка. Мрази ме понеже не и играя по свирката, а не съм социалистка /че да знае тогава, барем на кой “събрат” по свирката играя, че да ми прости/.
Мрази ме най-вече за това, че не съм социалистка.
Не мога да кажа на това младо дете и КАК ме мрази неговата мама. Какви неща ми е причинявала, използвайки цялата си власт… Как се е опитвала да ме освини. Казвам и просто да пита мама си защо. И даже скоро почваме да се смеем над шегата, която си е скроил живият процес с нас…
Е, курназът и се изпари още на следващия ден. Месеци наред никога не се приближи до мен – след една изключително приятна вечер, в която си казах „какво приятно и креативно момиче”, никога не разменихме дума.
До един ден, след година и няколко месеца, когато тя дойде в кабинета – моя и на една моя колежка, за да говори с нея. Жената беше провела международен симпозиум в София, привличайки чрез собствения си престиж в областта си, известни европейски светила, и отгоре на всичкото беше осигурила издаването на международен сборник с презентациите от този симпозиум. Мортадела, момичето на мама проф. Спинкова нямаше нищо общо с областта и. То в симпозиума, съответно – не беше участвало. Но то, милото, вече беше защитило дисертацията си и го готвеха за бързо изстрелване в ролята на доцентка – трябваше да си осигури публикации. А такава в международно издание – се води за една от най-ценните. Та, дойде, детето при колежката ми и и подаде текста си – преписан отнякъде, да го включи в сборника. Жената побесня. Тя знаеше, че на щерката на проф. Спинкова не може да откаже. За малко да забравя да ви кажа, междувременно проф. Спинкова – мамата на това мило създание, беше израснала още – тя беше станала дкан на факултета ни, както и зам-ректор на целия университет. Колежката ми, все пак – предполагаше поне, че текстът е по темата. Оказа се, че момичето така схванало темата, че… – ми , той нямаше нищо общо. „Ама аз не мога да включа този текст – напишете нещо , което наистина е по темата и въпреки, че не сте участвала в този симпозиум ще го включа. Иначе – ще се изложа аз, като редактор на изданието, пред цял свят”.
На другия ден, колежката получи – ей така, без никаква връзка, като че ли… Предупреждение. Че се очертава и май ще се наложи, да я местят от този факултет в един колеж…. На по-следващия ден, щерката мамина цъфна отново в кабинета. Държеше същия текст. Застана пред колежката, подаде и го и каза само: „Проф. Спинкова, каза, че много харесва тази статия”.
Колежката ми побесня неистово. Но аз – онемях.. . Ако бях видяла само нахалство и наглост, щях да побеснея и аз. Не че нямаше такова, разбира се. Но, с тренираното си нюансирано възприятие и познавайки донякъде това момиче от онази вечер…. , бях доловила и неудобството, което то /все още/ изпитваше. Което не беше било достатъчно за да го спре. Нито, за да откаже на мама…., когато му е подала тази реплика…
Но беше достатъчно за да свие сърцето ми…. Пред това, в какво го превръщаха, това младо създание…
Е, оттам – нататъка…. Посъветвах колежката да не подценява сигнала, който и бяха дали – че ще я изхвърлят. Колкото и трудно да и е за вярване, да вземе предвид, че по-голямо прегрешение от това да откажеш да осигуриш международна публикация на едно от децата им…. В това комунистическо гнезденце, в което работим, просто няма.
Тя седна и написа публикация от името на Мортаделка, която да става за пускане в сборника и.
А аз вътрешно се поздравих за всички неща, които бях направила до тогава, които ме обричаха на омраза и по-скоро връщане надолу по „стълбицата”, отколкото на кариерно израстване, но ми спестяваха това, на което беше изложена колежката ми.
Казах на колежката си „дечицата им”- в множествено число, защото има още доста случаи за които мога да ви разкажа….. Избрала съм ви само един – на щерката на катедрата по етика. Т.е. на бившата шефка по етика, преди да израсне самата тя. Когато дъщеричката и остана при друга шефка. Която скоро беше изхвърлена от кабинета си, за да бъде даден той на отрочето, веднага щом то стана доцентка. Нищо че продължаваше да е подчинено на шефката, чийто кабинет беше взело. И в който то почти не стъпваше. Впрочем, още когато беше асистентка, веднъж „мама” я чух да казва: „Абе…., днес ще водя упражнение”. На свръх- учудените погледи насреща, поясни: Мортадела няма да дойде, та ще вляза да и го взема. Представих си студентите, които очакват младата си асистентка, при която имат упражнение по етика, на което изведнъж се явява деканката и зам-ректорка, за да им го проведе…. Щото отрочето казало, че няма да може…
Та така…
Две седмици след като стана доцентка отрочето, във факултета ни се проведе – за пръв път от цялото му съществуване, една форма, наречена нещо като академичен колегиум. Едно хабилитирано лице ни въвежда в тема, по която работи. С оглед обмен на знания…. И т.н. Поканата за събитието се раздаваше по списък и срещу подпис – сигналът в тази комунистическа среда, че присъствието е задължително. Проф. Спинкова по туй време вече не беше декан, беше „само” зам-ректор, но щерката на сегашния декан беше още студентка /разбира се – в нашия факултет. Както и вече членка на факултетния съвет – като представител на студентите, гласувана абсолютно единодушно, както беше отчетено, макар че аз лично бях пуснала бюлетина против/… Та, да не се отклонявам по другите случаи, че те са много, исках само да кажа, че конкуренция нямаше все още между тези две отрочета. Съдействието от декана беше пълно. Нищо не попречи именно най-младата доцентка да е първата /и последната, за доста време напред, както всички знаехме – поне до преди да отрасне достатъчно някое от следващите отрочета/, заради която да се проведе този академичен колегиум. За да може да се изтъпани пред всички ни и да ни поучи кое как в модерната наука и да ни подаде ценно познание. И да получи…. Някак си… полагащо се признание, като за водещ специалист…. И се изтъпани.
Това същото креативно, с чувство за хумор момиче, което бях видяла преди да се потопи в израстването, осигурено от мама. Изтъпани се, впери поглед в листата си. Които съдържаха дума по дума това, което ни се прожектираше на мултимедия. Който /поглед/ вдигаше отвреме навреме – през около 5-6 минути, за да го впери питащо към мама „Добре ли е?”.
В този момент изпитах чувството , което бях изпитала в последните сцени на филма „Полет над кукувиче гнездо” Когато вече беше лоботимиран главният герой…. И от онзи дивия, креативен, непримирим негов дух, нямаше нищо. Какво да има – беше превърнат във вегетиращо създание.
Та, така се чувствах докато случах сричанията /текстът, разбира се, беше писан от мама/ с мрънкащ глас, регулярно прекъсвани за да потърси с очи – като първокласничка, рецитираща стихотворение пред гостите в къщи, погледа на мама. И си спомнях онази пълна с енергия млада лекарка, до вчера отговаряла за здравето на десетки хора в едно неврологично отделение, далече от погледа на мама, която бях срещнала първата вечер. Преливаща от спонтанност и пълноценност в човешкия контакт…
Стоях с това тежко чувство докато…… не свърши четенето и не започнаха изказванията. Когато стана лично деканът и направи едно бомбастично изказване – каквато беше и целта на цялото занятие, за качествата на изнесеното ни ново познание и за водещата роля, която трябва да се даде на млади хора с качества като тези на доц. Спинкова… Че като се опери изведнъж отрочето на трибуната…. И …. Се самозабрави. Скочи от ролята на неуверена първокласничка право в …. Нещо като хипомания! И като взе думата и като каза, че правителството на тази страна трябвало да бъде отворено към хора от този факултет и че хора от този факултет, доценти като напр. нея, дето са специализирали по света /ааа- затова стоял празен кабинета, заграбен от пряката и началничка, за да и се даде на нея – по някоя и друга чужбина ходило момичето през това време/ трябвало да станат консултанти на това правителство. За да се оправи тая здравна реформа. И че: “Здравната система на тази страна има нужда от повече…. СОЦИАЛИЗЪМ”. Мама Спинкова отчаяно махаше….. , но нейното момиченце се беше увлякло, то се чувстваше вече велико….
Спинкова – дъщеря не виждаше… жестовете на Спинкова-майка. Които идеха да кажат: Не мама, не – това не е за пред хората! Това е за пред когато сме си само наши!
Е, нали си представяте, как „нуждата от повече социализъм„ ми отмести напълно намерението да си стоя кротко и да не взимам думата… Как без да губя време, минах направо към тежката артилерия: Как този строй, дето ни го хвали то в момента от трибуната е отговорен за това, че в нито една българска болница проблемите на медицинската етика НЕ са тези, за които слушахме до сега от доц. Спинкова, че въпреки най-модерните източници, които е ползвола тя, у нас просто не става дума за това „потребностите на пациентите да са поставени над потребностите на персонала”, както в нормалните страни – на които от това се определя има ли я медицинската етика. Защото у нас и едните и другите потребности са напълно подчинени на потребностите и дори на удобството просто, а понякога и на прищевките на Институцията – че това е принципът, заровен в корените на нашите институции от този строй, дето ни го поднасят в позитивен план от трибуната, но който създаде институции, вкл. Хуманитарни такива – каквато е една болница, в които клиентът не е и мислимо да е на Първо място. Защото на първо място е Институцията…… До мен отново седеше една жена – новичка, не знаеща как ще и се отрази това, че взе , че спонтанно изрази възхищение от казаното от мен и колко е важно да си даваме сметка за … заровеното толкова надълбоко, че е почти неназовемо … и се възобновява от само себе си…
Мдааа…. Излишно е да ви казвам, че в този момент ми бяха минали всякакви съжаления към Спинкова-щерка, че се освестих, че тя вече не е жертвата, а носител! Че „СПИН”-ът вече е усвоен напълно от нея. Че приемането му в организма и е цената, платена за осигуреното израстване и бляскави перспективи. Че пред нас вече стои едно повторение на проф. Спинкова. Риещо, както и тя го е рила с нокти и зъби и с копита, пътя си – не своя, а този избран за нея и вменен и някога от нейните майка и баща, свекър и свекърва с единственото изискване да е СЪЩАТА КАТО ТЯХ – същия спиноносител, със същите разбирания, възгледи и разбира се методи. Неспиращи се пред нищо. Напред – към миналото.
Някога бях чела един научно-фантастичен разказ. Мисля, че беше на Айзък Азимов. Може и да греша. Но разказът се казваше Мортадела. Един космонавт, който се връща на Земята, но извънземни са го държали известно време и са му поставили някакъв вирус. Жена му забременява веднага след това и му ражда прекрасно момиченце. Което той много обича. Но постепенно открива, или може би просто така решава, изперквайки от всичките преживявания – това така и не се разбираше и тази двойнственост беше много хубава като за разказ, че вирусът, с който са го заразили води постепенно до обратно развитие на човечеството. Че дъщеря му всъщност е майка му. Приликата с нея беше поразителна. Че тя един ден ще роди баба му или дядо му…. И така…. Бъдещето, развитието на човечеството ще се замени от връщане назад. И като много отговорен човек, не искащ да бъде виновникът за толкова чудовищно нещо – да обрече човечеството на регрес, и постепеннна смърт, извърши това, което за всеки човек е представата за чудовищно деяние – уби дъщеря си.
Социалистите ни – те, обратно, за да убият бъдещето, убиват децата си. Убиват ги щедро. С кукичката на механично израстване, за което да са им благодарни, изключващо автентично и автономно професионално, личностно, каквото и да било развитие.
”Всичко ще ти осигуря, ще си уреден отвсякъде, но ще ми дадеш избора си. Ще се превърнеш в мое повторение. Няма да имаш никакво самочувствие като човек, който е постигнал и зрънце в тоя живот сам, ще знаеш , че всичко дължиш на мен, ще си като един надут балон. Надут от някого. Както бях и аз цял живот. Който точно затова има чувството, че признае ли си, че е сгрешил, от него ще остане само съдрана дрипа. Животът му ще е свършил.
Ще бъдеш Аз. Боравещ с други форми и методи, но с непроменена ценностна система под тях. Скриваща античовечността зад същите „идеали” на братство и равенство, за които всяко едно мое действие показва, че не би могло да ми пука по-малко. ЗАЩО ли? За да си поддържам илюзията, че съм велик. Че това, което сторих е било достойно и …. добро. Че нямам от какво да се срамувам. Някога действахме в името на светлото бъдеще. Което знаехме, че няма как да дойде. Днес ще действаш в името на светлото минало, което знаеш, че няма как да дойде”.
Моята героиня – нещастната Мортаделка Спинкова е жива. Телом.
Някога тя беше избрала свой живот, свой път, беше излетяла от гнездото. И се чувстваше добре, размахвайки и развивайки здравостта на собствените си криле.
Но е чула ужасяващи писъци от гнездото. И се върна. Върна се не само в семейното гнезденце, но и в лоното на Партията-майка. Както и в работното гнездо, подлепено от мама Спинка и нейните спинозни другари – в 95% -а подбрания като комунистически, състав на този „академичен” факултет.
Изхвърли собствените си крила и се върна в ролята на пърхащо пиленце. На което, мама да му закачи хартиени крила. Върна се да спасява ужасено пищящата си майка. Да се жертва за нея. Да не би да изгори тя в пожара на собствената си съвест. Да я пренесе над него. Подпалвайки чергата на обществото ни.
Ние ги чакахме. 23 години. Мислехме, че стоят на едно място. Че все някога ще направят стъпката си. Оказва се, те през това време са правели не една, много стъпки – но назад. Дърпайки ни… Затова, цялата ни страна върви… с гърба напред.
Добре, ние …. – айде да не говорим сега за нас. Друг път ще видим ние какво правим и какво, аджеба, като какво да правим??… Някога, доста преди Кутев, един Продев беше казал, че партията им била като един болен човек, който обаче, не можел да си позволи да легне на легло когато обществото имало нужда от него! Днес се разбра и от какво точно е болен… Какво се прави с болен от СПИН капут, който си представя, че хората имат огромна нужда от СПИН-а му и се вихри, вдигнал барабар с оная си работа и призива „Долу капутите”?!….
Този текст го написах за децата им. Има ли надежда пред тези същества? Родили се на този свят, невинни като всеки друг. Но обречени на СПИН по наследство?
Има, деца! Другарят Кутев е пропуснал едно малко нещо: Предаването на родителския СПИН към вас, зависи от съпротивителните сили на организма. И за да съм по-точна – на психиката ви. От себеотстояването ви. От неподдаването ви нито на жалните писъци, нито на заповедите, долитащи от Спинките.
Нищо не знам за брата на Мортадела. Но това, че не знам – е добра новина. Той не е довлечен във вилаета на мама. Не че не го е завличала и него, както е могла – в това съм сигурна. Което дава надежда. Че той и е отказал. Не е предал автономния си път. Автономния си избор. Професионален, на виждания, на методи, на самостоятелно отваряне на вратите, които отваря. Казал си е просто, че не е най-важното за него одобрението на мама Спинка . Че ще се справи с горчивината да получава нейното неодобрение. С горчивината на изсипването на цялото одобрение и обожание на света, върху „нейната” Мортаделка. С горчивината на възпроизвеждането И ВЪТРЕ В СЕМЕЙСТВОТО на светогледа „наш / ненаш” – с цялата му жестокост към „ненашия”.
Мортаделка – тя – за мен вече е като умряла. За своя живот.
Докато брат и е събрал всичките си съпротивителни сили. Не е наивен. И не е зависим.
И не му е леко, но има шанса да живее. Своя живот. Има шанса да е жив. Да не се бои, че утрешният му ден ще е такъв, какъвто някой друг му го направи. Някой като Свинката. Която иска и него да го сложи пред копанята. И да го угоява, докато загуби собствените си форми. И се превърне в надуто прасе. Че да е по-сладичък така за поглъщане от нейната Партия-Майка. Онази – Българската серопозитивна партия /БСП/. Не му трябваше много време на Белчо Дончев след изявлението Кутево, за да им я „кръсти”! За да даде на децата на Свинките ясни опознавателни знаци по пътя им – не трохи, които да се окажат изкълвани от птиците. За да могат, дори и да са се подвели, да са били наивни, да МОГАТ… да се върнат при себе си.
Гретел вече е отишлА! Оглозгана до кости. Не се обръщай назад, Хензел! Бягай! Не можеш ги спаси неспасяемите. Спаси себе си.
Блог на Жени Георгиева 