Feeds:
Posts
Comments

Имахме “Акция Извинение”.  А и целият Протест, с много хумор,  поставя  вече сума ти време  този въпрос:  ИЗВИНИСЕБЕ!
А той е дълбок.  Въпрос-ключ. За буксуването на процесите ни.
Поставен в Унгария още през 56та –  неразрешен:  Същият опит от страна на висшата партийна върхушка да се разхвърли наравно вината върху всички. Поставен отново и разрешен в Чехословакия – още през 68ма:   Има различни степени на принос – пасивен и активен  към онази мрачна действителност. Съответно има степени на вина – коренно различни. Има зрънце вина, падаща върху всеки, който не се е противопоставил /у нас – с противопоставяне,  той би поставил директно живота си на карта – изискване, което никой няма право да предявява към друг, но въпреки това зрънцето вина го има. То стои/. Има късове вина – големи като падналите от паметника на съветската армия каменни плочи в деня, в който върху него беше написана думата Извинение.
И най-горе на пирамидата, има хора, затиснати от вина, огромна като воденичен камък на шията.
От която се гърчат да се отърват, да я разронят, да ни “нахранят” с нея. Всички ни.  Дори Времето. Па и птичките, може би.
Ние, като народ, се опитахме да спестим на комунистите нуждата да оценят еднозначно /а след това да му търсят нюансите/ периода, в началото на който се нарамиха с пълната отговорност  – отстраниха насилствено всички от властта, понеже само те знаят как да ни заведат в светлото бъдеще. В чийто край, изхвърлиха  отговорността –  някъде на боклука.  Спестихме им нуждата да я повдигнат от там. И да си я разпределят. Неравномерно.
Спестихме им нуждата да се покаят. За да НЕ СИ ОСТАНАТ боклуци.
Много сме милостиви. Към насилниците си.
Бердяев беше казал, че прекалената милостивост на руснаците докарва голямата част от проблемите им… Не настръхвайте. Бердяев го е казал, с него спорете, ако искате…  Ако държите да кажете: напротив, руснаците са безжалостни и не знам какви…  – сложно е за обясняване, как това да си прекалено милостив, непременно влече това да си безжалостен, та чак до садизъм може да стигне… По това, последното,  можете, ако искате да спорите с мен. Но предупреждавам, че аз ще съм в свои води. А Вие –  не 🙂
Веднага  ми изниква един приятел, който друго го раздразва – че как така, ще имаме нещо общо с руснаците?! НЕЩО общо имаме. И с руснаците, и с патагонците и с кого ли не. Дали това с милозливостта, дето е чак миризлива, ни е обща характеристика  – на нас с руснаците, и изобщо на нас- като народ – аз не знам. Казвам само, че в справянето ни с комунизма, показваме такава.
И че това се явява ключово за превръщането му в несправяне.
Тъпчем на място. Просто – първата стъпка не може да се прескочи. Първите неща – най-първо! –  казват англоговорящите.

Та, който не ще да сме като руснаците по нещо толкова съществено и толкова сбъркано  – каквото Бердяев твърди, че те имат, че то ги съсипва  –   ами  дайте да я разкараме тая прекомерна милостивост от проявите си към насилниците.  И да ги натиснем! Както си е ред. Както е адекватно.

И пак, парадоксално – ама, може би, ако се опитаме да ги разберем малко, ако насочим тая си милостивост, дето я проявяваме, не към поведението си, а към най-човешкото – някаква степен на разбиране,  ще ни стане по-лесно да ги притиснем да си признаят – пред себе си и пред нас. И пред България. Че сториха зло. На нас и на нея.
Веднъж признали го – и  пред децата си, те пак ще са тук, но няма да са същите. И няма да продължават с такава лекота, да го творят  и сега.
И Българите няма да сме същите. И България. Ще се оттласнем от злото. Ще го обследваме. Ще се предпазваме да възпроизвеждаме механизмите му.

Често си задаваме въпроса:  Абе защо все пак нашето комунистическо котило беше и си остава по-различно от комунистическите партии във всички останали страни от соц. лагера?
Вместо да си отговаряме с клишета като: „Като народ ще да сме калпави”. И да се самосъсипваме с тях. Който отговор просто значи: „Не знам. Чудя се. Нямам обяснение”. Да вземем да потърсим някакви реални обяснения. Не едно, непременно,

Аз едно, имам:  Ами защото навсякъде другаде комунистите /висшият им ешалон/ бяха между чука и наковалнята, между народа си и външния натиск от СССР.  Нашите бяха изцяло с външния насилник. ”За да не бъдеш наковалня, бъди чук!” – повтаряха ни още от деца тези думи на онзи, дето си го държаха, както се държи туршия – съветския им български предводител. И балсамираха тази му мисъл в главите си. Само каква смрадлива представа за живота и човешките отношения, а?!
Та до сега…  Когато им се налага да чуват ежедневно, вече 75 дни:  Вдигайте си чуковете!
А те не могат и да си представят, просто да се отстранят. Защото друг възглед за света, не им е достъпен. Могат единствено да се боят, че това ги превръща автоматично в… наковалня на някой друг чук.
Те са нещастници.
И този им „мироглед” е основна част от това, в което се завлякоха. Тогава –  през 1944-та. Не можеха да не са с външния насилник и по една много съществена причина: защото от самото начало бяха изманипулирани от него, бяха натикани, нашите комунисти, в такова затъване до шия в престъпления, че оттам нататък, не можеха да бъдат “между”. Можеха да бъдат само плътно до насилника. Срещу народа си.

Не можеха да си позволят и най-малкото разхлабване на менгемето, в което държаха хората – показателно е, че дори, когато след смъртта на Сталин, такова се направи  почти навсякъде – и тогава у нас то беше само имитирано. Без нито един реабилитиран, амнистиран…  Дори и един  – е признание. За вина. Те, единствени останаха “непогрешими”. Бяха правили  ТАКИВА злини, че и най-малкото разхлабване, им изглеждаше страшен риск за тях. Защото очакваха и знаеха, че заслужават страшно отмъщение. И че ако те са на мястото на жертвите, биха разширили моментално всеки –  и най-малкия луфт в захапката на менгемето  и след това биха отмъстили за всеки един – на когото им падне  – до девето коляно.

Те и до сега ни се чудят. “Какви са тия хора, които не ни отмъщават?!” Не ги слушайте какво говорят.  Аз ви говоря за това, дето е в тях. Дето точно то, ги кара да говорят така. Да пищят до Бога за “език на омраза”, за “вандализъм”, да ни приписват тези неща, да им се привиждат. Пак затова – защото ги “страхува” безумно мисълта, че отминат ли някаква наша проява, на която  – и на двеста пъти по колкото нея, имаме всички основания на света, не опищят ли орталъка още при първото ни скръцване със заби към тях –  току-виж се отприщим и – край с тях!
Сериозно го казвам това. То е тяхното наказание. Непрекъснато да очакват наказанието си. Да си го представят.  Ако не съзнателно – да го рисуват в сънищата си.

И дори когато минаха 24 години. Отива към четвърт век! И нещо се развива. Израстна  цяло едно поколение. Което не носи същите травми. Отразило е част от нашите. И от техните. Но не са същите.
Когато показваме невероятна зрялост. Когато  днес, в Протеста си, сигнализираме диференцирано една степен на натиск, друга, трета.  Не разбират.  Как може някой да има враг, когото просто да иска да отстрани от пътя си, за да престане да му пречи? Без да иска да го унищожи. Те живеят в свят на или/или. Как така може някой да даде изрази на гняв и после да се спре до там? Без да ескалира до край?!

Просто самите те, някога, когато бяха наврени в капана да станат престъпници, се уплашиха от себе си – колко лесно може човешкото същество да се самозабрави, да го направи, когато е стимулирано от нещичко, което да го оправдае поне малко пред себе си. Е как така, тогава,  да приемат, че ние, които имаме цялото оправдание на света да изпитваме омраза към тях, в поведенческия и израз, не прекрачваме границата. Нито веднъж! От 1989г. до сега.

Но айде вече, да хванем бика за рогата. Какъв капан,  какво е това, дето го споменавам, с което ги изманипулира СССР?
Обещание.  Обеща им, че ако убият достатъчно голям брой хора, представени като фашисти, България ще придобие шанса да бъде приета на  страната не на победените страни във Втората световна война, а  – на победителите.
Достави им илюзията, че убиват в името на доброто на страната си. А този морков, при това, им трябваше страшно, защото от другата страна беше тоягата – видяха, че няма заслуги, няма лоялност към “нашия” – че никой ОТ ТЯХ, от самите тях, не е пощаден, ако се опълчи, ако се възпротиви просто,  на това страшно изискване. Представено като помощ.  Ние не говорим много за това, но сред убитите има и има наистина  много, и комунисти, както и  ремсисти. Е, и те са минали в отчета на бройката на “фашистите”. Защото БРОЙКИ са задавани от СССР. Бройки за изпълнение. И за отчитане.  За да може… припомням, да се “завоюва” шанс за България да не плаща репарации и др. неща, да е сред победителите във Втората световна…
Какво става с това ли? Ами, на Парижката конференция, когато се гласува по това, напълно без връзка със “задачата”, подадена от СССР, и разбира се- подтикнала най-низките и примитивни страсти да се проявят, да се развихрят, при това с опиянение от “благородната” цел – за цялото, „за родину”, за майка България… –  напълно без връзка със  задачата и нейното изпълнение, ДОРИ някои от съседите ни, у които по време на войната сме правили гадости, каквито се правят по войни…, гласуват за нас да бъдем приети на страната на победителите. Навряни сме в страната на победените страни с решаващият един глас:  Този на Съветския съюз.

Представям си невярващите физиономии на нашите комунисти, научаващи този безапелационен факт. Как са погледнали поне за миг, в точно този момент, на себе си…  И на СССР.
След влизането на Съветската армия в България, за 45 дни са избити 30 000 човека. КПД, съизмеримо само с това на газови камери.
Това се постига с превръщане на страната буквално в кланица.
/За сравнение, в Чехословакия са убити 45 човека/.
Ние никога не се питаме: А колко са хората, които преди тези 45 дни са били, повечето от тях,  хора, не познавали друга кръв освен тази от коленето на  коледното прасе, на някое агне, теле, или пиле  – за да хапне семейството им. А след 45 дни са били вече хора, клали други хора, най-често познати –  съселяни, градски, палили ги живи, рязали глави, разпаряли тела, скубали бради на свещеници косъм по косъм. Потънали в  кръв на човеци, най-често познати – съселяни, градски.  Дали и те са били 30 000? 20 000? 10 000? 1 000?

И тогава – след Парижката конференция, зърващи изведнъж с друг поглед ръцете си, потънали до лакти в българска кръв. Чуващи кикота на довчера виждания като благодетел, на добронамерения по-голям брат, с когото най-сетне  се били намерили. Подшушнал им, че България може да е сред победителите. Въпреки всички глупости, сътворени от глупавите им кръвни братя, които не са ги слушали – тях, най-умните, най-правите, най-прогресивните. И  най-отхвърляните от другите. Че има решение, ама няма как – трябва глупаците да си платят цената…
Ха-ха-ха! Ечал смехът, достигнал ги заедно с новината от Париж. А те гледали ръцете си. И за миг, само за миг,  изпаднали пред себе си от образа  на “убийци – спасители” в просто…  убийци. И измамени глупаци.

Търсещи трескаво причина – щом не за това е било – това, дето ги съблазнил да извършат – тогава защо, защо все пак??????  Смехът ечал, по сталински стоманен, а те стискали юмруци – за миг, само за миг, прозрели, че е възможно да съществува чак такъв ЗВЯР.  И много по-късно, може би, поне някои от тях,  постепенно осъзнавали отговора на това „ЗАЩО?”. Просто заради самите тях.  Защото те му трябват точно такива  – с  безсмислено потънали в кръв ръце, лишени от оправдание пред страната си, собственоръчно превърнали кръвните си братя в кръвни врагове. А себе си  – в престъпници.
Напълно негови. В чувал, като тези, в които връзвали жертвите си, му били вързани. Сами хвърлящи се на шията му. Даже не –  не напълно негови :  Напълно станали НЕГО.
И напълно наясно вече, че на Него не му пука изобщо  за никаква България, нито за тях. Че не могат да имат никаква сигурност. И все пак единствената им сигурност в този свят ще е той. И тази паяжинна тяхна сигурност, ако му хрумне да я скъса, падат беззащитни в ръцете на тези, които ги мразят от цялата си душа. Както те мразят него. Но оттук нататък не могат да не изпълняват всяко негово желание. Не. Да го изпълняват- няма да е достатъчно. При този, напълно безразличен, имитирал загриженост, способен на такава хладнокръвно подвеждане, звяр. Ще трябва да  предугаждат всяко негово желание, както се предугажда  желанието на най-любим. За да разчитат, че нишката е изтъкана и за днес.  И че, поласкан от ежедневно доказваната обич, пълна лоялност, отдаденост, от отново и отново засвидетелстваната себепожертвувателност и пълно себеунижение, дори този звяр ще чувства нужда от тях. Или поне благоразположение. Или всъщност  – ще има интерес да са точно те, а не да ги смени с някой друг…  Но винаги трябва да са нащрек и не могат да се опират и един на друг. Никой друг не им е приятел. Само той. А той – и той също знае, че те вече го знаят, им е… враг.  Ще трябва да му поднасят непрекъснато уверения – на практика,  че никой не им е по-скъп от него. Няма да се остане само на онова уверение – че са избили братята си… И няма да се иска вече чак същото. Но, веднъж,  то изпълнено – няма да има нищо, пред което да се спрат. Ще се женят, дори, някои от тях, по поръчка.  Ще му донасят, ще треперят един от друг, ще интригантстват един срещу друг.
Той за тях е това, което ще са те за другите в България. За жертвите си. Ще знаят, че ги мразят, но им показват, че ги обичат. Ще знаят и че някои от тях до такава степен нямат изход, че наистина си вярват, че ги заобичват. Ще се мъчат да различават едното от другото. Никога няма да са сигурни, че са успели. А не са били  измамени. Ще изискват безропотно самоунижение. Като тест. Ще унижават, разбира се, също и  за  да избият някак си горчивия вкус от своето безропотното самоунижение. Ще мамят и навират в лайна, ако не вече в  кръв, всеки, до когото се докоснат. Говорейки му, че го правят за негово добро. Ще държат речи, след които ще пият като бездънни и ще правят секс като бесни. Ще се мъчат да извлекат нещо от тоя живот, за да се самоубедят, че са живи, че са… човеци.
И дори когато КГБ убие дъщерята на най-висшия от тях, той ще продължава да му служи.

И после, ще падне стената.
И някъде в тях нещо ще крещи: Имам шанс да се отърся. Да кажа: Това беше зло!
Но няма да смеят и да си го помислят. Ще знаят, че то е толкова ЗЛО, че не знаят и как са били захванати в менгемето му,  че не разбират себе си. Камо ли ние да ги разберем.
Имат чувството, че отстъпят ли от това, че е било ЗА добро, и следователно ДОБРО, бе,  добро!!! –  веднъж, признали го – пред себе си, ще се разпаднат. Пред нас – ще ги захвърлим. Ще си представят, че ще плащат децата им, внуците им. Умират от страх…
А ние им подвикваме: ИЗВИНИСЕБЕ! Простичко е.
Но трябва да мине през теб. През целия теб. За да имаш шанс да си върнеш самоуважението. И да престанеш да правиш зло и пак зло и ново зло, защото най-ужасената част в теб, плаче да бъде наказана.
Самонакажисебе. Като се самоотстраниш, бе!
Ние не сме сечива, бе! Така че – няма да бием по тебе с чукове!  Просто се дръпни – малко по-в периферията. Няма да умреш от това! И наведи глава.
Не ни интересувате, бе! Просто не искаме повече да ни пречите. И да продължавате с вашето зло.
Даже ще ви пожалим, може би. Малко. Мъничко.
Или малко повечко. Защото ние бяхме жертви. А вие бяхте едновременно жертви и насилници. Басси бъркотията. Не искам да съм на ваше място!

И нека никога повече никой не се хваща на въдица, че може да направи нещо добро за България, избивайки нейни граждани. Под какъвто и да било етикет да ги подведе за отчета пред себе си: фашисти, евреи, цигани, комунисти…

И нека да помним, че който е повярвал, че човешкият свят се гради от чукове и наковални, е скрил човешките пътища от себе си. И е  машина, самолишила се от избор.

И имаме да погледнем навътре, също.  Дали и до днес, мнозина от нас, не носят в себе си дълбоко вгнезден, като с чук, този машинен рефрен на Главния им комунистически чукундур, същият дето е пращал лично нарежданията си за убийствата, от СССР, на руски: „Никаква милост!”.
Нека ние имаме милост към себе си. Ако го намерим този гвоздей, оставен да ръждясва някъде в нас, оставен да разяжда света ни – не му прощавайте – клещи – и вън!
За да ги изтръгнем този път, тях и техния модел, не само от Парламента си,
но и от себе си!

А те – „обвиняемият, превърнал се в обвинител”,  го следват като пръв учител и до днес. Дърво и камък се пукат от срам,  но не и те – в никакъв случай!  Те – обвиняват!
На 45-годишнината от смазването на Пражката Пролет’ 68, през Българското Лято на лето 2013то, на паметника на съветската армия, неполучилите от никъде и никого извинение българи, поднесоха извинението си  на чехите и словаците.
През онази пролет, българските комунисти, в чувал вързани на нашественика, му бяха поднесли на тепсия, предложението за нашествие.  Братско, естествено. За добро!
И… камъкът се пропука. Отрони 7 каменни плочи.
На миризливото шесташко цветенце, лично отговарящо за този паметник и за опасността да бъдат смазани деца, не му пропука. То не отрони нито дума за вината си. С каменно лице възмутено изстреля  7 обвинения към написалите думата Извинение.
И зачака, сечивото му със сечиво, Възмутителното писмо от  Русия. Сбърка думата. Нарече писмото наистина така. „Възмутително”!  Някъде дълбоко, е проговорило някакво човешко сетиво.

Добре, че Господ, Провидението, каквото е там – над нас, предпази децата ни. Но само ние знаем важността и само ние можем  да ги предпазим от усвояване на смазващия човещината, посичащ сетивата, посредствен цинизъм: „За да не бъдеш наковалня, бъди чук”.

СЪДЪРЖАНИЕ:

     1.   Ролята на стария човек в традиционното и в модерното общество през призмата на системните подходи.

2.  Съжителство на взаимно-изключващи се ролеви и поведенчески модели в психиката на днешния представител на третата възраст, живеещ в период на преход.

3.  Междупоколенчески отношения. Процесът на упълномощаване на средното поколение от страна на старото.

4.   Функционални  и дисфункционални модели в семейството.

5.    Жизнен цикъл и специфичната жизнена задача на стария човек.

6.    Старият човек в институция: Фрустрациите пред изпълнението на жизнената му задача. Еко-системен подход към тяхното преодоляване. Когнитивна и емоционална  страна на подготовката на помагащия професионалист.

 

1.  Ролята на стария човек в традиционното и в модерното общество през призмата на системните подходи

Покрай политическия преход в България, който вече 20 години привлича като магнит вниманието ни, един друг – психо-социален преход, протичащ успоредно, остава почти неназован – преходът от традиционното към модерното общество.

За разлика от модерното общество, чиято основна психо-социална единица е нуклеарното семейство, в което родителите са тези, които отговарят за обработването на постъпващата нова информация /отвън – от социалния контекст, или отвътре – от новопоявили се потребности на членове на семейството/, както и за вземането на решения, в традиционното общество, тази единица е общността като цяло. Всъщност, самото понятие „нова информация” е почти несравнимо с това, което влагаме днес в него. За тази общност е характерно придържането към традиционни, непроменливи норми в продължение на векове. Социолозите наричат традиционните общества „студени”, именно поради отношението им към промяната. Чрез множество вградени регулативни механизми, общността се е защитавала от всякакъв тип промени.

В този колективистичен тип общество, индивидуалните различия биват потискани. Индивидуалният избор не съществува, дори в най-интимните сфери на човешките отношения:  Един „калпак -годеник” – представен от … калпака си, поставен на стола за годеника, докато той е на фронта, пише разтревожено писмо: „Мамо, па да не сте ми избрали некоя грозна, ма”. Друг млад мъж, въздиша по възлюблената от него девойка: „Ах, дано  да ме хареса майка и!” Иван Хаджийски [4]  привежда множество илюстрации за характерната за традиционното общество унификация: седят си бабите на мегдана – задава се млад човек и те коментират: „Иде един от Пенчевите”. Индивидът не е важен – не е нужно дори да се знае собственото му име. Любовта, както и чувствата въобще, са източник на усложнения и не се ползват с уважение. Удоволствието – още повече няма място в  ценностната система. Смисълът на раждането на деца е в нещо, което днес бихме разглеждали като експлоатация /и буди неразбиране и негодувание, когато го виждаме в усещащите се във враждебна среда и оцеляващи чрез придържането към традиционна общност, малцинствени групи в обществата – но тогава е било напълно естествено и в реда на нещата/, а именно в това, че те са работна ръка.

Не би могла да се разбере адекватността на този хилядолетен начин на организация и функциониране на обществото,  ако нямаме пред вид, че той е бил подчинен на осигуряване на оцеляването /в най-същинския смисъл на думата/ на общността. Външният свят  /включително и природата/ е бил източник на заплахи за това оцеляване, съответно  – възприеман като враждебен. Основополагащият мироглед е: „ние” и  „не-ние” /враждебното „те”/.  Всякакви средства  – хитрост, лъжа, кражба, насилие са били позволени към  външните, към „чуждите”. И всичко може да се очаква от тях. Проявата на доверие към външния свят е непростима наивност, равносилна на излагане на общността на голяма опасност и представлява предателство. А то е една от най-заклеймените прояви. Всъщност, изобщо не е необходимо да има истинска проява на това, което днес бихме подвели под това понятие. То е било подложено на „разширено тълкуване”. Свръх-чувствителността към него е била свързана с това, че  за да може да е непрекъснато нащрек спрямо външните източници на опасности за оцеляването, общността трябва да е като едно цяло, между членовете и да има пълна честност и пожертвователност. Основополагащи принципи и изисквания към взаимоотношенията в общността са:  доверие, грижа и взаимопомощ.

При функциониране по типа воюване на живот или смърт /подобно на това в една армия/, едно от най-важните условия е безпрекословното спазване на йерархията. С натрупването на годините, лидерските позиции /ако използваме днешния термин/, авторитетът, отговорността праволинейно са нараствали, тъй като при постоянството на социалния контекст, ценността на индивидуалния опит за общността е нараствала изключително само според неговото количествено измерение. При непроменлив характер на социалния контекст и на обществените норми е било разумно и естествено хората с най-дълъг опит да бъдат водещите фигури, които вземат решенията /за тях има най-малко непознати събития от случващото се в общността или от връхлитащото я отвън и каквото и да се появи, те най-лесно биха го разпознали, или съ-отнесли към нещо от дългия си опит  или към такова, пре-предадено им от техните предци, съответно – ще предложат на общността възможно най-навременната и адекватна реакция/.  Т.е. властовата йерархия е била възрастова йерархия. Всеки член на общността е израствал с очакването, че уважението и съ-подчинението към него ще нарастват право пропорционално на възрастта му.  За какви степени на израз на уважение към по-възрастния и особено към стария човек става дума, днес трудно бихме могли да си представим, освен ако не се обърнем към най-възрастните измежду днешните стари хора, които биха ни дали конкретни илюстрации.  85 годишен човек, живеещ в София от повече от 55 години, разказва за порядките в селото, в което е роден:

„Като млад мъж, в единствената кръчма в селото – ако баща ми влезеше да изпие една ракия, аз – независимо дали съм си изпил моята, или току-що съм си я поръчал, трябваше моментално да скоча и да изляза от кръчмата. За да не му развалям удоволствието. Не може и той и аз да сме в кръчмата  – да си пием, да се веселим”.   „Баща ми пушеше много. Аз – когато бях вече в близкия град и бях станал офицер – също пушех, но когато се връщах на село да  видя родителите си, наближавайки към селото, спирах, скъсвах пакета с цигарите, хвърлях го и тогава влизах в селото. Офицер вече – но беше немислимо да пуша пред баща ми, пред майка ми и другите възрастни хора”.   „Като деца, ако вървяхме по улицата и насреща ни се зададяха стари хора, веднага пресичахме и минавахме на отсрещната страна. Като израз на уважение – трябва да им освободим пътя, не може да им се мотаем в краката.”

Специално по българските земи е съществувал абсолют на възрастовата йерархия на властта, например  –  била е непозната римската традиция на преминаване на “управленческите“ функции у най-големия син и властването му над майката след смъртта на бащата. При нас те са преминавали у най-стария представител на рода, независимо от пола, т.е. щом майката е била още жива, тя е поемала управлението.

За децата са отговаряли не родителите им,  а – бабата. Тя е носела отговорността  за отглеждането и възпитанието на децата на всички снахи.  Когато днешните 70-80 годишни хора в България са били деца, ако с някое от тях се случело нещо нежелано, „позорът” падал върху бабата, която „не е научила снахите как се гледат деца”, не е „наглеждала” добре този процес. А какво значи това „наглеждане”: поучаване на снахите, често направо пред децата, окуражаване на насоки на поведение и решения, взети от майката, ако са преценени от бабата като „правилни”, и в обратния случай – отменяне без всякакво колебание на майчините решения и „гълченето” за тях – със сигурност пред всичките снахи, нерядко и пред децата.

Днес бихме оценили подобно поведение – когато бабата се държи като по-голям авторитет по въпросите, отнасящи се до детето и налага вижданията и решенията си на майката – като уронване на авторитета на тази майка, с всички негативни последици върху детето. При разпределението на ролите и отговорностите в днешното общество, бабата е тази, която има да се съ-подчини към подхода и решенията  на родителите спрямо децата. В модерното общество, старият човек не е пожизнен авторитет, прибавящ, с нарастването на възрастта си все повече към своите отговорности, заемащ все-по висока позиция и получаващ нарастващо уважение и съ-подчинение.  Напротив – с преминаването от средната към старческата възраст, той напуска позиции, които е заемал до този момент, както в социалния и работен контекст, така и в семейството. Освобождавайки ги за представителите на средното поколение. Уполномощавайки ги да ги поемат.

И както разпределението на функциите в традиционното общество е било адекватно и разумно отговарящо на тогавашните условия, така и днешното разпределение носи своя смисъл и адекватност към днешните условия. Какво се е променило?

С процеса на индустриализация /започнал в края на 18-ти, началото на 19-ти век/, човешкото общество претърпява радикална промяна. Оцеляването е все по-осигурено, т.е. отпада необходимостта начинът на социална организация да бъде изцяло подчинен на тази цел.

Индустриализацията разкъсва традиционната общност, извличайки индивидите – необходими в градовете – за ново-възникналите фабрики. В социално-психологичен план индустриализацията е съпътствана от процесите на индивидуализация и диференциация [15]. За първи път в двустранната същност на човека – като индивид и като групов член, на преден план е изведена съставката „индивид”. И, разбира се – по принципа на махалото  – тя се разгръща, достигайки и до крайностни измерения. Индивидуалните различия,  уникалността на индивида, чувствата му, потребностите му, желанията му, придобиват огромна тежест. Това е и времето, по което възниква психологията. Разбираемо е, че в този свой първоначален период, тя слага толкова силен акцент върху личността, че има известно „залитане” – когато свързаността, принадлежността се разглеждат като своеобразно бреме за индивида, като компромис. Основополагащият мироглед е: „аз и светът”. Съотнасянето е в доминиращо съревнователен план. Ценността на собственото развитие и реализация, на състезанието и победата над останалите, над света /включително над природата/ е в пиковата си величина.

Едва по-късно, като своебразен синтез на предходните силно разгърнали се теза и антитеза, стойността на връзката [11;13] между човешките същества привлича полагащато и се внимание и става ясно, че развитието на автономността на отделната личност е невъзможно извън процеса на взаимозависимост с най-близкото обкръжение [15]. В науките за човека, системният подход е късно завоевание. Интеграция, при запазване пространство за уникалност и за автономност – е съвсем скорошен акцент.

В интересуващия ни аспект, може би най-важната отлика на модерното общество от традиционното е неговата „бясна” динамика. Постоянството, непроменливостта на социалния контекст и на регулативните норми – основанието за възрастовата йерархия на авторитета в традиционното общество –  изчезва [15]. Наситеното с промени ежедневие, поставя на преден план изискването за адаптивност, за пластичност – които съвсем не са измежду силните страни на стария човек. Опитът става ценен не чрез количественото си измерение, а чрез тези свои качествени измерения, които могат да осигурят адекватна реакция на променящите се към всеки следващ момент, обстоятелства.

Става естествено и разумно средното поколение, което, в сравнение със старото, освен опит /макар и по-малък/, притежава несъизмеримо по-голяма гъвкавост и приспособимост към обработване на променяща се в ход информация, да поеме отговорността за днешния ден и за бъдещето /за отглеждането на младото поколение/.

  1. 2.                                                      Съжителство на взаимно-изключващи се ролеви и поведенчески модели в психиката на днешния представител на третата възраст, живеещ в период на преход

Понятието традиционно общество ни звучи като нещо принадлежащо на много стари времена – далеч от нас. За да вникнем в него, по-горе приведохме примери от томовете на Иван Хаджийски, но също така – от детството и младостта на наши съвременници. Когато стана дума за бабата, като отговорната за отглеждането на децата – ни беше ясно, че това се отнася за далечно минало, но когато засегнахме взаимодействието между бабата и майката при онова разпределение на ролите по отношение на децата –  налагането на  виждането и решения на бабата като по-опитния човек от двете, изведнъж не ни беше толкова непознато – нахлуха асоциации от съвсем „днешни” ситуации между майки и баби. Завършен ли е психо-социалният процес на преход от традиционно към модерно общество у нас?

Когато най-възрастните от съвременниците ни са били в годините на детството и ранната си младост, този доста закъснял по нашите земи преход, вече е бил започнал. По селата – в поне една или няколко къщи, авторитетът на бащата е бил по-голям от този на дядото, което (тъй като никоя тенденция в началото си не се отчита като такава) е било възприемано главно като проява на специфични личностни качества. Отговорността на бабата за децата, вече е била започнала да се превръща постепенно само в “екзекутивна”, като в ролята на “система, вземаща решенията” /“decider system”/ [12] по отношение на децата са започвали да встъпват майката и бащата, например чрез чужди за бабата, единични, но с нарастваща тежест по последствията им за по-нататъшния живот на детето въпроси, като този, дали то да отиде в най-близкия, или в по-далечния, но по-голям град, за да продължи с учението. В градовете това е било още по-изразено: Първите български индустриалци, политици и други хора с висок социален и икономически статус, са били и едни от първите представители на “овластено” средно поколение при живи родители. Заедно с навлизането на новости,  с динамика на живота, с които е свързан този между-поколенчески аспект на прехода към модерното общество, в първите десетилетия на 20 век, преодолявайки силни съпротиви, са си пробивали път и диференциацията и индивидуализацията, съпътстващи процеса на индустриализация.

В 40-те години, обаче този преход е прекъснат рязко от събития, протекли на политическото ниво на обществото.  Частната собственост е национализирана, малко по-късно земята – кооперирана. Протичат процеси на де-диференциация, отново се установява един силно колективистичен модел в обществото. Още не-разгърнала се, индивидуализацията е заменена от възвръщане на неуважението към индивидуалните различия и на стремежа към унификация. Принципите, на които е изградена традиционната общност – на пълна лоялност и взаимопомощ, се възстановяват като изисквания – този път, приложени в един уголемен мащаб –  не към членовете на една общност от намиращи се в непосредствен контакт, обозрим брой хора, а към всички членове на обществото. Мащаб, в който тяхното приложение и поддържане е изключително проблематично, в резултат на което свръх-чувствителността към предателството достига параноидни размери, а мирогледният принцип „ние” и „не-ние” /враждебното „те”/ обхваща не само външния свят – /спрямо идеологически обособилата се система – „социалистическия лагер”/, но се вклинява и сред гражданите на самото общество /”класовият враг”, по-късно и „врагът с партиен билет”/. В същото време, това общество се индустриализира, протичат дори процеси на изкуствена миграция към градовете, т.е. прави се опит да се ползват благата на индустриализацията, без да се „плати цената” на психо-социалната промяна, съпътстваща този процес [15]. Отношението към промяната отново е като към заплашващ „цялото” нежелан фактор и са изградени регулативни механизми, които да и противодействат. Те, нерядко следват моделите на регулация в традиционната общност, но приложени в този уголемен мащаб са, – по необходимост, по-манипулативни и явно, както и тайно – насилствени. Макар и да скъсва рязко с множество традиции, особено с тези, свързани с религиозните ритуали, обществото пак е насочено към непроменливост на ново-установените норми, към пълната им неподатливост за договориране и пре-договориране. Стагнацията на  социалната реалност – основанието за съществуване на възрастова йерархия, отново е налице. Така че, макар през 1944г. да се овластяват главно представители на поколение, което е в своята младост, или в ранна зрелост, тъй като не се въвежда характерното за модерното общество, регулярно пре-предаване на отговорността за днешния ден от поколение на поколение, тази власт се носи пожизнено. Респективно – управлението на обществото става все по – “геронтократично”; възрастовата йерархия по работните места е правило с твърде редки изключения; 60 % от младите семейства през 80-те години живеят при родителите на единия от съпрузите, а тези които имат собствени жилища ги дължат на парите и /или “връзките” (най-често и двете) на родителите си. Финансовата помощ тече от старото към младото семейство като една форма на икономическа зависимост, вместо да се движи като подкрепа от тези, които са в разцвета на силите си, към остаряващите. До степен, че всяка по-голяма покупка за детето /напр. колело/, както и всички редовни, но “разточителни” разходи /напр. шоколад/ – зависят най-често не от родителите, а от бабата и дядото.

Социално-икономическите промени, започнали през 1989 г., взети дори само в този – най-видимия аспект на процеса на разместване на поколенческите отговорности:  загубата от страна на старото поколение на върховия в обществото икономически статус – произведоха сътресение,  психологическо и „ролево” /психо-социално/, с интензитет, който е особено тежък за психиката на стария човек, поради характерната за нея ригидност /характеристика, обратна на гъвкавостта/ и потребност от предвидими жизнени условия.  В западно- европейските страни, например във Великобритания, промяната в икономическия статус на старото поколение в сравнение с този на средното е траяла около 20 години – постепенен процес, към който човешките същества /дори възрастни, с упоменатите характеристики и психични потребности/ имат възможност сравнително плавно /с известни, но несравнимо по-малки сътресения/  да се адаптират и, съответно  да възприемат тази промяна като естествена. Като че ли последствията от опита, споменат по-горе, направен в страните от Централна и Източна Европа, /илюзията/ да се извърши процес на индустриализация, без да се плати цената на съпътстващите го психо-социални промени, сега се стовариха рязко, особено върху старите хора –  като с десетилетия непогасяван кредит, който изведнъж трябва да се изплати целия, заедно с натрупалите се лихви.

Днешният преход е поел върху себе си и функциите на започналия в българското общество, но рязко прекъснат през 40-те години на миналия век психо-социален преход от традиционното към модерно общество. Неестествено задържаните с десетилетия процеси на обособяване на собствените граници – на диференциация и индивидуализация, на съпътстващата ги съревнователна нагласа, сега – по принципа на махалото, се отприщиха с такава сила, че навлязоха директно в най-крайностните си стойности, придобивайки в редица случаи, уродлив облик.

Старите хора, като особено чувствителни към проблема несигурност,  отново са тези, които най-трудно  си дават сметка за необходимостта от тези процеси, за това че не може да има истинска интеграция и кооперативност между хора, партньори, поколения, институции, страни, ако е спестен процесът на разгръщане на индивидуалния облик,  на диференциране и състезателност, ако е прескочено самоопределянето и развитието на различни степени на независимост. Крайностите  стават все пак в някаква степен приемливи, ако човек има време пред себе си, за да ги издържи и някакъв жизнен опит, подсказващ му, че крайностите в психо-социалните тенденции са нетрайни, че, оставени на естествения процес, те се абсурдизират и – в крайна сметка – „нормализират”. Днешният стар човек няма такъв опит – обществото в което е преминала по-голямата част от живота му, не оставяше нищо от този тип на естествения му процес на развитие. Той няма и това време пред себе си – пред него се е изправила перспективата да си отиде от този свят в най-заплашителния хаос, който животът му е поднасял, с пренебрегнати потребности, унизен.

Във всички взаимоотношения – с децата и внуците си, на улицата и в обществения транспорт, с медицински персонал и институции, той участва, носейки  една двойственост  на очакванията, които възлага на другата страна, на образа за себе си, на модела за собствената роля и поведение.

Млада жена е извела бебето си в градинката. Седяща на съседната пейка непозната баба се обажда: „Махни тази гума /има се пред вид биберона-залъгалка/ от устата му, после като му се изкривят зъбите, ще се каеш, ама ще е късно.” Или пък: „Много е голо детето, ще изстине, сложете му едно елече, пък и шапчица”.  „Не е  голо, то” – отвръща майката или пък запазва пълно мълчание, като игнорира напълно съвета, който, най-неочаквано е получила. При разиграването на такава ситуация с моите  студенти, /чрез метода „ролева игра”/, те обикновено с лекота намират точни конкретни реплики и реакции, тъй като действителността ни изобилства с такива ситуации.  Често подават и продължение: минава малко време и отново прозвучава гласът на бабата: „Абе, булка, ти не чуваш, ама ще изстине това дете. Облечи го ти казвам”. Или пък се обръща към друга възрастна жена: „Ей, не чуват днешните млади. Гледай сега как смуче биберона, защо не му го махне?”  Подават и реални примери от по-драстичен характер – когато напр. действието се развива в по-малък град и случайно срещнатата възрастна жена „направо се пресяга и дръпва биберона от устата на детето”. /А то, разбира се, се разплаква „с всичка сила”/.

Защо се налага, младата майка, подразнена от недоверието към собствената си преценка  и от непоколебимата увереност на възрастната жена, че точно нейната преценка е най-правилната, да и напомня – /понякога   остро/, че „Аз отговарям за това дете и аз преценявам”?  Какво стои зад такъв тип „дразнеща намеса” от страна на старата жена?

Нещо от времето, когато бабите са отговаряли за всички деца в общността и е трябвало да следят и да не подминават „пропуски” на майките, когато бабата е била висшият авторитет по въпросите, свързани с гледането на децата. Когато такова поведение не е било намеса, то е било нейна отговорност. Е, добре, но нали тя знае, че днес не е така? Че в днешното общество отговорността е на майката, тя е авторитетът и че ако иска да и подаде някакво свое виждане, би трябвало да го направи много внимателно, а не да я обезценява.

Да, на когнитивно ниво, днешният представител на третата възраст  е наясно със сегашната дефиниция на ролите – но това е едно „голо” познание. То съжителства в неговата психика с емоционално-подплатеното /далеч по-мощен тип/ познание, изградено от собствения му преживелищен опит по времето, когато тези дефиниции са били с коренно противоположно съдържание. Когато като дете е пресичал на отсрещната страна на улицата, за да направи път на старите хора, когато като млад е късал пакета си с цигари преди да влезе в селото си, защото не  е можел и да си представи да запали пред по-възрастните, когато  – не само неговото удобство, но в други случаи  – и силни чувства, потребности не са били зачитани, на него му е било „обещано” от непроменящия се „откакто свят се помни” социален контекст, че когато той стигне тяхната възраст, ще бъде измежду най-уважаваните   и най-полезните за общността хора. Като проговори, всички ще млъкват и ще слушат много внимателно, за да не би да пропуснат някое ценно указание. Това е „запечатано” някъде. И всяко уважение, което реално получава днес, съотнесено с това „обещание” не е никакво уважение. Освен това, днес той го получава по принцип – за годините си, за това, което е бил и е направил, за това, което ни е дал някога, а не за това, което се мъчи да ни даде в момента от позицията на своята опитност. За последното обикновено получава остри реакции, отблъскване. И съотнасяйки се със своите ролеви модели, със своята баба, със своя дядо, се чувства неуспял да ги достигне и се оценява като болезнено безполезен.

Ако имаме това предвид, с какво ще ни помогне то, когато контактуваме със свекървите или тъщите, с бабите си, или когато в кабинета ни влезе стар човек?

Едно е раздразнението, когато тълкуваме позицията и поведението му на „последна инстанция”, позволяваща си да ни поучи по някой и друг въпрос, като насочено срещу нас – като нещо, което ни обезценява, което носи послание, че ни няма доверие, че не сме достатъчно добри в ролята си на зрял човек и се нуждаем от неговите съвети. Съвсем друга е емоционалната ни реакция, когато разбираме това поведение като израз на сблъсък в психиката на този човек между две противоположни предписания  за това какво е да си стар човек. Като две епохи, съвместяването на които е наистина тежка задача, паднала се именно на неговото поколение. Даваме си сметка, че сме привилегировани спрямо това поколение, колкото и нелека да е нашата жизнена пътека. А привилегироваността ни прави по-отговорната страна за това как ще се развие контактът.  Това не значи да приемаме ненужни и непоискани съвети! Но спокойствието, че възрастният човек насреща не цели да ни обиди,  парадоксално, ни помага да сме по-категорични, без категоричността ни да унизява другия.

Малката емоционална промяна в реакцията на едната страна, променя контакта – излиза се от порочния кръг на взаимодействие, в което всяка от страните е водена от чувството, че другата и отнема нещо от позицията и, и отказва да и даде уважението, което заслужава.

  1. 3.                                                      Междупоколенчески отношения. Процесът на упълномощаване на средното поколение от страна на старото

Предписанията за ролята и поведението на стария човек и отношението към него, почерпани от два различни типа общества са несъвместими. Усилията за тяхното съвместяване са усилия в погрешна посока. Едните от тях – тези принадлежащи на едно безвъзвратно отминало време – са пренесени по инерция.

Благополучното стареене в днешния контекст зависи в голяма степен от това, доколко конкретният стар човек успява да се освободи от пренесените по инерция, неадекватни на днешния ден очаквания, да надживее остарели, макар и позитивни за тогава, ролеви модели, които е получил. Разбира се, много стари хора успяват до голяма степен в този вътрешен процес и те водят един удовлетворителен  за тях и стимулиращ конструктивното развитие на следващите поколения живот, през третата си възраст. Когато в този текст, подпомогнати от системния подход, анализираме ефектите от общи за поколението обществени събития и преживяване на радикални психо-социални промени, ние търсим преобладаващи тенденции. Тези общи тенденции, разбира се,  не са изразени в еднаква степен изразени при отделните индивиди.

Една от пречките пред представителя на третата възраст да остави настрана пренесените по инерция предписания е, че му изглежда, че новата роля на стария човек – тази в модерното общество –  е само лишаваща го, само отнемаща функции, без да добавя нищо.

Вътрешната им съпротива към такова „отнемане”, объркаността им, се подкрепя от това, с което започнахме тази глава – от не-назоваността в общественото съзнание на протичащия психо-социален преход от традиционното към модерното общество, от фокусирането на вниманието му само върху политическия преход. Това замъглява представата на стария човек /а и на мнозина около него/, че промяната на ролята му е въпрос на адекватност към изискванията на нарастващата динамика на развиващия се свят, че е естествено да я приеме, за да функционира адекватно. Формира убеждението му, че тази промяна е просто въпрос на идеология. А щом се привижда като свързана с идеология –  има изход от необходимостта да я приеме:  на политическото ниво – в борба за отстояване на старите идеологически възгледи. Така вътрешната му съпротива към отнемането на функции  и статус намира външна подкрепа и се разраства, както и на свой  ред, прелива към външни социално-политически канали.

Всъщност, внимателното вглеждане в новата дефиниция на ролята на стария човек – тази на модерното общество, би показало, че тя не е само отнемаща. Тя възлага на представителя на третата възраст не просто да освободи роли, функции и отговорност, но и да упълномощи представителите на средното поколение да ги поемат [15]. Тази нова функция  – упълномощаване на следващото поколение, включва и подкрепа към него „да си стъпи на краката”,  да поеме отговорността за себе си, за днешния ден и за бъдещето – за децата. Тя отрежда на преминаващия в третата възраст много съществена роля за благоприятното развитие на между-поколенческия процес, за доброто функциониране на следващите поколения. Изпълнението и предполага активно усвояване, усъвършенстване на умения. То би могло да бъде един изключително удовлетворяващ процес, на всяка стъпка от който, старият човек би имал нови основания – почерпани от всяка следваща степен на сигурност, автономност и зрялост на своите пораснали деца, от всяка тяхна адекватна подкрепа към нови емоционални и ролеви потребности на внуците му, да отчита приближаване до целта си, гордост, успешност и удовлетвореност.

Благородството, вменено в тази, въпреки и в  същността си „себе-елиминираща” се роля [15] на стария човек в днешния свят, е несъизмеримо по-голямо.  Когато не осъзнава тази си роля, старият човек възвръща в днешната реалност нещо от характерната за традиционното общество експлоатационна /от днешна гледна точка/  нагласа към децата – не в материалния план на разглеждането им като „работна ръка”, а в емоционално-психичен план. Това затормозява развитието на следващите поколения, а него самия – го обрича на придържането към илюзии, и в крайна сметка – на болка и неудовлетвореност.

Интервюирана от мен 80-годишна жена ми каза с болка: „Стремя се да бъда като моята баба – всички се допитваха, съветваха се с нея по всякакви въпроси. Тя беше много мъдра жена. Но – не мога, не ме слушат, не искат съветите ми –  сигурно нямам нейните качества”. Неудовлетвореността на тази жена от невъзможността да изпълни ролевия модел, който е получила, е огромна. Тя нараства от това, че засяга само-оценката и, че интерпретирането на тази невъзможност е в индивидуално-психичен план. Всъщност самият стремеж да изпълни този ролеви модел – да бъда като баба си, да бъда това, което съм научена от емоционално-подплатения си жизнен опит, че една стара жена трябва да бъде, е напълно противоположен на задачата и да упълномощи следващото поколение да поеме все по-пълно отговорността си за днешния и утрешния ден. Можем да си представим, че колкото повече тя се стреми да се приближи към този образ, толкова повече порасналите и деца се чувстват неупълномощени и обезценявани като авторитети и все по-драстично отхвърлят проявите на такава обезценка. За нея това е още по-силно потвърждение, че тя не е каквато трябва да бъде, водещо я към нови, още по-категорични опити да „изтръгне” отношението, което ще я валидизира като мъдра и успяла. Колкото повече се стреми към уважение, толкова по-омаловажаващи намесите и, реакции получава. Във взаимодействието се e появил специфичен „порочен кръг”, механизъм, наречен от един от известните изследователи на човешката комуникация „все повече от същото” /more of the same/. [16]

Всъщност тази жена се нуждае от осъзнаването, че евентуалният  „успех”, към който се стреми, би бил пълен провал в изпълнението на тази функция на стария човек, която тя има днес! Че ролята и в модерното общество предполага стремежа „Да не бъда като баба си, да съм адекватна на днешния ден, да подтиквам увереността и самоуважението на децата ми, да извличам радост именно от това, че те  все по-малко се нуждаят от съветите ми, защото то е критерий, че успявам да изпълня задачата си спрямо тях днес”.

В периоди на психо-социален преход, има необходимост от психо-образователни програми, базирани на реални случаи от практиката, които да подпомагат конструктивните промени във взаимоотношенията между поколенията в семейството и  в по-широкия контекст.

4. Функционални и дисфункционални модели в семейството.

Жизнен цикъл и специфичната жизнена задача на стария човек.

Ще използваме една реална семейна ситуация, с която се срещнахме в професионалната си практика, която извежда на повърхността някои дълбоки аспекти на между-поколенческото взаимодействие в период на преход. Действуващи лица в семейната ситуация: Лили и Димо[1] – женени от 2 години, втори брак за Лили. Тя е 32 годишна преподавателка по английски език, в отпуск по майчинсто, грижи се за 11-месечното дете от този брак. Той е 34-годишен, работи по цял ден, като се опитва да установи собствен бизнес. Мария – майката на Лили. Вдовица на 66г., начална учителка – сега пенсионерка. Отгледала е внучката си от първия брак на Лили: Ема (сега 11 годишна), която все още живее при нея.  Дефиниция на проблема: /с която семейството дойде в психологическата консултация/, представена от Лили и потвърдена от Димо: Двойката иска Ема да дойде да живее при тях. Мария отказва да даде детето, заявявайки, че те не могат да се грижат за него така добре, както тя го прави. Настройва Ема срещу тях с активни нападки и се оплаква, че е дълбоко обидена от желанието им “да и вземат детето”. Най-често отказва дори разговор по телефона, като предава чрез Ема, да не се обаждат, “че се разстройва”. Двойката, разбира се, има законното право да вземе детето в дома на семейството, но знаят, че нещата няма как да станат насила. Последният им опит да се договорят с бабата е завършил с престой на Ема при тях, продължил само 3 дни. На третия ден в разговор по телефона Мария си уговорила среща с Ема, за да я заведе на английски, въпреки че предварителната договореност между родителите и бабата била, че Ема повече няма да посещава читалището /намиращо се далече от апартамента на двойката и близо до апартамента на бабата/. При острото противопоставяне между Лили и Мария, Ема избягала и се прибрала при баба си. След този “провал” нещата се върнали още по-назад. Двамата са на ръба на отчаянието, което ги е довело до решението да се консултират с психолог. Очакванията им са да им се помогне да намерят подход към Ема, за да я привлекат.

И така, в един и същи времеви отрязък това семейство, както и социалният контекст, в който то живее, имат да осъществят една доста радикална промяна.  В плана на семейството, психологическата оценка установява, че действието, което двойката се стреми да осъществи, е в съответствие с личностната и междуличностна подготвеност /зрялост/ на съпружеската подсистема и представлява израз на готовността на двойката да поеме пълноценно родителската си отговорност. Т.е. освен промяната на условията /преди втория си брак майката е живеела сама, ходела е на работа и не е имала възможност да полага грижите, необходими за по-малкото по това време свое дете/, от страна на Лили е извървян и един дълъг вътрешен път на развитие. Има основание да се предположи, че докато е живеела сама, тя психологически не е имала готовност да обособи своето тогавашно семейство /състоящо се от нея и дъщеря и/ от родителското. Същевременно не е “абдикирала” напълно от майчинската си отговорност: ежедневно след работа е ходела при детето, при заболяване изцяло тя се е занимавала с лечението му. Сега, когато тя е извървяла следваща крачка от развитието си, направила е един по-истински избор –  на партньор в живота[2], закономерно следва готовността за обособяване на нуклеарното семейство и за пълно поемане на родителските функции и отговорност.

Мария не зачита настъпилите промени. Поведението и, проследено в детайлните му прояви, показва, че настоящият status – quo е възприеман от нея като зададен веднъж завинаги.
Когато се опитваме да съпреживеем и разберем такъв тип поведение на бабата, обикновено мислим за застрашително нарастващото чувството за ненужност, което съпровожда прехода към ролята “стар човек” днес. Какво ще прави тази жена, свикнала да е активна, когато обществото я е лишило от работата и, смъртта я е лишила /преди 3 години/ от съпруга и, а сега, дъщеря и и зет и искат да отнемат и внучката и като обект на нейните грижи, като компания и като начин за реализация на съхраненото и огромно количество енергия?  В конкретния разглеждан от нас случай, има един факт, обаче, който прави невалидно, поне в буквалния му вид, такова обяснение, но дори нещата да стояха така, функцията на “разбирането”, разбира се, не би била, да се приеме поведението на старата жена. Смъртта не уважава протести срещу закономерностите на живия процес, срещу това, че след пролетта в жизнения път на човека, идва лятото, след него есента, а след нея зимата, която за разлика от цикъла в природата, не се следва от нова пролет, а от изхвърляне от лицето на този живот, там, във “вечното жилище”, където няма етапи, фази, развитие. Държавата не уважава протести срещу това, че ти “отнемат” работата, с която си свикнал – презумпцията е, че макар и богат, твоят опит не може да е вечно адекватен на изискванията на днешното динамично общество. Трябва да направиш място за следващото поколение. Тъгата, чувството за чудовищна несправедливост, гневът, са напълно разбираеми емоции, но те са личен проблем на човека, който той има да преживее и преработи вътрешно. Тези болезнени емоции имат и своята функция: да го конфронтират с реалната промяна, която той не може да избегне; да го подтикнат да се подготви; да се огледа и направи реалистични нови избори за начини на реализация, адекватни на новия му жизнен стадий. Избягването на тази болка лишава човека от възможността пълноценно да премине през този вътрешен процес, който в крайна сметка води към оползотворяване на предимствата на този стадий. Защото, както всеки жизнен етап, и този има своите предимства, създавани например именно от силно намалелите задължения към околните, което може да означава: повишена възможност за автономен избор на дейности, за които никога преди не ми е оставало време.

Ако следващото поколение, стъписано от бурния поведенчески израз на тъгата и/или гнева ни, жертва собственото си късно лято и ранна есен, обричайки се на стагнация, за да ни ги “отстъпи” /разбира се илюзорно/, това би била една безнадеждна саможертва /често тя се прави, без да се съпровожда от осъзнато решение/. Ясно е, че тя не остава и без деструктивен ефект върху по-следващото поколение. Като че ли най-малко се осъзнава дисфункционалният и ефект върху самите стари хора – това, че увлечени в ежедневно изпълняване на функции, които не са техни, те занемаряват собствените си жизнена задача: интеграцията на цялостния жизнен опит, синтезирането на основните послания към следващите поколения, изпробването на канали, по които тези послания, наистина да бъдат чути.

Споменахме, че в конкретния случай, има един факт, който  показва, че не става дума за мотиви на поведение, свързани с непосредствено очакване за самота и липса на ангажименти: при Мария, освен внучката и Ема, живее и разведеният и по-голям син, заедно със своята дъщеря, само няколко месеца по-голяма от Ема, също отглеждана от Мария.

Този факт дава възможност по-ясно да се открои, че съпротивата на Мария срещу промяната, представлява отказ да упълномощи порастналите си деца, (средното поколение), да поемат функцията си на авторитет, отговарящ, на свой ред, за младото поколение. Това е опит да се запази позицията на висш авторитет пожизнено. Тази по-голяма изчистеност на случая го направи подходяща илюстрация за целите на настоящото изложение.

По отношение на детето, семейството се характеризира с един изразено дисфункционален механизъм – пълното разминаване между власт „де юре” и власт „де факто” – човекът, който отглежда и взема най-важните решения за детето, е бабата, въпреки че формалната отговорност за него се носи от родителите.

Случаят илюстрира и един похват, не рядко използван от старото поколение в днешно време, срещу опитите на средното поколение да заеме адекватната си за днешния ден позиция. Той е: прескачане на средното поколение, овластяване директно на младите /децата/.  По-забележимо е това прескачане, /но същевременно по-безобидно/, когато се извършва в материалната сфера – прехвърляне на имота на стария човек директно към внуците. В психо-социалния му план, то представлява жертване авторитета на средното поколение чрез “сключване” на коалиция [9;13] между старото поколение и младото. Детето, обикновено е силно поласкано и съблазнено от такава възможност да се намеси в  подсистемата на авторитетите. Същевременно е задвижено чувството му за “справедливост”, тъй като в неговата ограничена отправна рамка “застрашеният” от детронация авторитет изглежда просто “по-слабият, нуждаещият се от помощ”. И то се втурва да му помага чрез поведение, което „обезсилва”  родителя.

Такава „коалиция, пресичаща йерархическите нива” – терминът принадлежи на системно-структурния подход към семейството [13] е един от най-надеждните и показателните параметри за разграничаването на „дисфункционално”  от „функционално” семейство. Нейното наличие е съпътствано от опасността от натоварване на детето с чувство за „безмерна мощ” [13]. В горния случай –  Мария привлича Ема на своя страна, настройва я срещу родителите, привежда пред нея “доказателства” за тяхната несъстоятелност, споделя обидата и болката си от тяхното желание да и я “отнемат”, използва я като свой пазач и “говорител” по телефона. Ема е увлечена силно във взаимодействието между авторитетите. Всъщност дори само ситуацията, в която майката се обажда и казва на Ема: “Дай ми баба ти”, а бабата и казва: “Кажи и да не ми се обажда, че ме разстройва”, след което майката най-вероятно отново настоява на своето искане и бабата – също, и каквото и да прави Ема, остава с чувството, че някоя от двете ще е недоволна от нея, но същевременно едната “инструкция” е такава, че я лишава от възможността да каже: “Вие се разберете и тогава ми кажете какво да направя”; представлява удивително добра илюстрация на това, което в системната литература се нарича “двойна връзка” /double bind/[3] и което /когато оформя стилът на семейната комуникация/ се счита за приоритетно – патологичната сред комуникационния тип характеристики на дисфункционалните семейства [8;13].

Лесно предвидимо е как в опитите си да привлече Ема, “разкъсаният” на две противоположни страни “авторитет” в семейството може да превърне най-незрелия, крехък член на системата в действителния авторитет, в decider system [12], на която принадлежи решаващата дума по всяко действие – дали да ходи на английски, или не; дали семейството да отиде на екскурзия, или на кино; коя дреха – рокличката, купена от бабата, или дънките, купени от родителите, е “правилната” дреха и т.н. Можем да си представим колко лесно се стига постепенно до положението, когато няма да има сила в семейството, която да е в състояние да спре Ема от осъществяването на нещо, което тя си е наумила, просто защото вече всеки е свикнал да си дава сметка, че след противопоставяне, може да чуе от нея: “Отивам при другия”, както и че “другият” я чака с отворени обятия.

Ако психологът, към който са се обърнали родителите, приеме буквално тяхното очакване да ги снабди с психологически умения и подход за спечелването на Ема, войната между авторитетите, издигаща Ема все по-високо на пиедестал, продължава: единият авторитет е влязъл в коалиция с детето, другият влиза в коалиция с външна сила, носеща “тежка артилерия” – психологически “похвати”: игра “без край” [16]. Нещо повече, при успех на родителите да привлекат детето,  съхранилият се дисфункционален модел на „разцепване” на авторитета на две противоположни части, скоро отново ще се възпроизведе –  този път между самите родители.

В реалния случай родителите на Ема /употребяваме тази дума и за двамата, тъй като “баща” е повече психологична и психо-социална, отколкото биологична роля/ имаха достатъчно психична гъвкавост, зрялост и отговорност, за да не се включат в “равностойна” непрекъсната ескалация на битката. Нека да припомним, че тези хора се бяха отчаяли – нещо, на което са способни само хора, които не се втурват в борба така, като че ли тя трябва да бъде спечелена на всяка цена, които някъде в себе си приемат, че човешкото същество по отношение на всяка своя цел, дори и най-”справедливата”, има пред себе си и алтернативата неуспех. Обратното, “успех на всяка цена, отчаянието е слабост, на мен то не ми отива”, е в крайна сметка отричане на взаимозависимостта в човешкия контекст. То е инфантилна илюзия за контрол. То е свръхотговорност и отричане на съществуването на другия. Психологическата работа оползотвори именно предпоставката, която отчаянието “отваря” – това, че то е свързано с “пауза” в действането, с вглеждане вътре в себе си, в цялата си гама от чувства, докато доскоро си бил в контакт само с тези от тях, които импулсивно са те водели в една и съща посока. Стана възможно да насочим майката към позитивните и чувства към бабата, които бяха под слоя силно отрицателни чувства, извикани на преден план от актуалната ситуация. Както и да подсилим психологическите и умения за договориране с бабата, при това не с избягване, а с даване на израз на интензивното чувство на обида, което изпитва от омаловажаването, на което е подложена.

Т.е. изходът не се търси в привличането на детето и упълномощаването му то да реши, а в отваряне на „запушения” в продължение на години комуникационен канал между майката и бабата и протичане на автентична емоция през него. Не в прехвърляне на решението върху детето, което е стоварване на несъразмерно бреме и последващо чувство за вина, а в постигането на договориране по решението – отговорност, от която авторитетите не могат да избягат. Само в такъв случай преминаването на Ема в дома на родителите и, придобива характер на упълномощаване на тези родители, от страна на бабата.

Случаят е една силна илюстрация на тежестта, която отказът на старото поколение да пре-предаде отговорностите си на следващото, поставя върху цялото семейство, отключвайки множество дисфункционални механизми.

Упълномощаването на средното поколение от страна на старото е психо-социален процес, интимно свързан с характеристиката на модерното общество. В самия него се съдържа пластичността, която това общество поставя като основно изискване към човешките същества, но вече изнесена във взаимоотношението – често с един и същи човек.  Да упълномощиш сина си, дъщеря си да поемат, на свой ред,  отговорността за днешния и утрешния ден, означава да можеш да възприемеш човека, когото си напътствал, за когото си бил обект на уважение, модел на подражание, авторитет, от когото си изисквал съподчинение към норми, които си поставял,   по коренно-различен начин: като авторитет за неговите собствени деца, когото подкрепяш, съдействаш за утвърждаването му, чиито решения приемаш и се съподчиняваш към тях, дори когато те са различни от тези, които ти би взел. Сложен процес, който не е еднократен акт, а е подготвян отдалеч. Отговорна функция на прехода от етапа на зрялост към етапа на старостта.

5. Старият човек в институция: Фрустрациите пред изпълнението на жизнената му задача. Еко-системен подход към тяхното преодоляване. Когнитивна и емоционална  страна на подготовката на помагащия професионалист

Споменахме в предишния раздел основната жизнена задача на стария човек. Част от нея се състои в една вътрешна работа  – интеграция на жизнения му опит като цяло, на базата на която да се отделят най-важните послания, които има да подаде на следващите поколения. Втората част на тази работа е намирането на канали, по които тези послания да бъдат чути. Старият човек усеща, дълбоко в себе си, отговорност пред живия процес, за изпълнението и.

Видяхме, как не малка част от представителите на третата възраст, които са в контакт с близките си от следващите поколения, увлечени в изпълняването на функции по отглеждането на децата –  които не са техни, не съумяват да отделят психично пространство за първата част на тази сериозна жизнена задача. За хората пък, които са настанени в институции, такова пространство е налице, но липсва контактът със следващите поколения.  Това е сериозна фрустрация пред изпълнението на втората част на тази задача.  Много социални работници, психолози, лекари  и други помагащи професионалисти, работещи в Домове за стари хора /както и в „Социалния патронаж” –   посещаващи ежедневно самотни възрастни хора/, споделят, че е невъзможно да влезеш при клиента си, да си свършиш това, което си имал пред вид и да си тръгнеш. Контактът се удължава безкрайно, ти изслушваш история след история от неговия жизнен път. За да не се явяват единствените представители на другите поколения, с които старият човек има възможност да влезе в контакт, долавяйки неговата потребност, хора от персонала често се насочват към това да канят  деца от близкото училище или детска градина, които изнасят програма в Дома, на 1ви март подаряват на старите хора мартенички и т.н. Нерядко, ефектите от този тип „проекти” обаче, са разочароващи за персонала и на него му е трудно да си обясни това. Професионалистът, който има познание за жизнената задача, пред която се е изправил старият човек, и я ползва като ориентир, планирайки проектите, в които да бъдат включени старите хора, би забелязал, че такъв тип контакти между поколенията, като споменатите току-що,  поставя стария човек в позицията на пасивен получател.  Това само увеличава чувството му за безполезност и подчертава невъзможността му да предаде важното от посланията на своя жизнен опит. Нерядко се оказва, че контактът с непознатите деца го натъжава, като му напомня, че неговите собствени внуци не са дошли да му подарят мартеничка  /настаняването в институция често е един краен израз, до който са ескалирали дисфункционални отношения в семейството/.

Поставянето на условие, още при приемането на стария човек в Дома, за регулярни посещения от страна на близките, подпомагането от специалист по семейна динамика на „вентилирането” на чувствата,  „изчистването” на тежестите на взаимоотношенията, по много от които семейството е загубило надежда, че някога ще се постигне дори и малка стъпка към промяна, би трябвало да е  част от процедурите и програмите на една модерна институция за стари хора. Относно контактите с други представители на следващите поколения: освен построяването на тези контакти, държейки сметка за отваряне на пространство за реализацията на стъпки от жизнената задача на човека от третата възраст, професионалистът би се подпомогнал много и от познаването на еко-системния подход към човека и човешките отношения.  Голяма част от психо-социалния анализ в настоящата глава стъпва на и илюстрира възможностите на този подход. Тук по-специално ще фокусираме върху един от основните принципи на подхода  –  този за включването в дизайна на всеки проект на такива страни, които са носители на  „насрещни потребности”.

Напр. след практически курс на обучение, който проведохме с персонала на Дома за стари хора в кв.„Дървеница”, една от медицинските сестри от Дома разработи  проект, срещащ хора от Дома със студенти по история, имащи интерес от исторически периоди, на които старите хора са били съвременници.

Ще завършим тази глава с няколко думи за обучението на помагащите професионалисти, работещи със стари хора.  Освен когнитивно познание и способите за неговата операционализация, това обучение е необходимо да включи достатъчно пространство за емоционалната подготовка на професионалиста за контакта със стари хора:  тренинг, боравещ със специфични групово-практически форми на работа. Изследването на собствената нагласа към стария човек, на първите контакти в личния живот на професионалиста с представителите на това поколение – родните му баба и дядо, осъзнаването на дисфункции в семейството по произход, направили отношенията с тези фигури свръх-емоционални /в негативен или позитивен план/ са базови аспекти на това обучение, без които практическата подготовка остава повърхностна. Има редица изследвания по целия свят, показващи че персоналът на домове за стари хора е със завишен депресивитет. Те са довели до осъзнаване на необходимостта от въвеждане на регулярни групи за интервизия между членовете на персонала, супервизионни групи и т.н. Тренингът за такъв тип работа включва и развиване на чувствителност към спецификите на контакта със стария човек, към „латентното” ниво на комуникацията – т.е. към посланието, отправено от стария човек /или обратно – от представителя на персонала към него/, което понякога дори е  пряко противоположно на съдържателното, „манифестно” ниво на  протеклата комуникация. Чувствителността на стария човек към това, наричано още „аналогово” ниво [16], както и към метафората като средство на  човешката комуникация поставя, в това отношение изисквания и към помагащия професионалист. Когато обучението отговари на тези изисквания, те са и изключително обогатяващи студента, стимулиращи личностното му развитие, както и предпазващи го от емоционално изчерпване в професионалната му работа.


[1] Реалните имена са заменени с фиктивни.

[2] Първият брак на Лили е сключен на 20годишна възраст и може да бъде окачествен като прибързан, “протестен” тип брак (осъществен срещу волята на родителите и докато те са били в чужбина и разтрогнат няколко месеца по-късно, тъй като съпругът и пиел и я биел; този човек никога след това не е проявил и най-малък интерес към детето). Димо от своя страна, е предприел брак, давайки си ясна сметка за отговорността която поема, като взема за съпруга жена с дете и, на тази база, също чувствува функционирането на семейството като непълноценно в сегашната ситуация.

[3] Терминът е въведен от Гр. Бейтсън в малка негова статия, оказала необозрими ефекти върху теорията и практиката в областта на психичните отклонения, както и на човешката комуникация. Обикновено дефиницията на понятието включва наличие на две взаимно изключващи се инструкции, някакъв тип наказание при следването на която и да е от тях, контекстуално произтичаща невъзможност за коментар върху инструкциите от страна на получателя, както и за неизпълнение.

Всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх.
Достоевски

Вече 23 години оглеждам пространството българско и ставащото в него, от гледната точка на психолог. По-точно, през призмата на това, което в психологията се нарича “системен подход”. Който е основата на терапевтичната работа със семейства, на консултирането на  работни екипи,  на  организации.
Всъщност, още през 1991г. това начинание, да се види през тази призма  и по-широкият контекст –  на обществото, тръгнало от Румен и мен и включило постепенно цял екип, беше възнаградено с една международна награда. Даже не на една, а на две престижни институции. Едната от тях, не случайно, беше Световната психиатрична асоциация. Защото това оглеждане и анализът му включва мно…оого патология.  За наше известно успокоение – тя е характерна и за посткомунистическите страни като цяло. Което се доказва от това, че веднага след идването на  наградата, в нашия анализ се разпознаха множество колеги от тогава наричаните „страни в преход” и се създаде международен научен екип „Системи в преход” . Което пък, ни позволи да имаме сравнение и оттам – сигурността, кои от психологическите механизми, които действат у нас  са общовалидни за целия травматизиран от злоупотребата с обществото, която представляваше комунизмът, „лагер”. И кои са различни. И въпреки окуражението, което получихме, а и задължението, което то вменява, вече сума ти години, така и нищо не  пишем. Толкова са много нещата! От кое по-напред? За научна публика ли да ги излагаме или популярно?  Днес, обаче,  съм се бъзнала от един коментар на уважаван от мен приятел  и ще се хвана да напиша нещичко по един от тези механизми. Ще се спра, обещавам, ще изхвърля голяма част настрани, само малко…  Освен това, друг път, решила съм го  – по друг.  Даже мисля, че знам, че следващото, ще е върху чувството за вина.
Нещо, което е доста специфично и същевременно, не е като  да си няма аналози и в  други от пострадалите страни, стъпва на прочутото българско: „Да не се мина”! Е, при нас е по-силничко. Но го има и другаде,  изразено чрез безмерната подозрителност,  оставена ни в наследство от комунизма.  Част от това защо толкова лесно озверяваме един срещу друг, макар и, слава Богу,  само вербално,  особено ние в това, което наричаме „дясното пространство”, е свързана със завишената ни до параноидност подозрителност.  Няма как да я нямаме. „Много е лъган този народ…” – бяха първите думи на Радой Ралин на първия ни митинг. Но това, да си дадем сметка, че „няма как”, има да ни служи за да си дадем разбиране, за да не се самообвиняваме за нея. И на тази база, да се самоподкрепим в усилието, което коства това, да се отърсваме постепенно от нея. И в никакъв случай – не, както най-често си го ползваме –  за оправдание,  за да можем да си караме с тази завишеност, да я имаме за „спасителен механизъм”. Била ни е такъв по време на комунизма. Сега се явява обратното  – самоунищожителен.
Предварително обричащ всяко усилие да се направи от нашата действителност,  нещо по-добро.
Вчера, на стената на ФБ приятел, умен и уважаван човек, срещнах дори такъв негов коментар:
”А прозорливостта на “народа”, когото така хулехме и се жалвахме, че не дал с огромно мнозинство властта на СДС на първите избори, пък то се оказа, че въздържалите се по-добре бяха разбрали, какви и кои бяха повечето от т.н. лидери…? Което не обяснява гласуването за садистите и убийците разбира се”.
Потресох се. Значи, това, ако не е ПРОМОТИРАНЕ на подозрителността, не знам какво би могло да се нарече такова! Готови сме дори да „похвалим” и негласувалите на първите избори, допринесли за това да сме единствената посткомунистическа страна, в която първите демократични избори се спечелиха с над 50% от довчерашните тъмничари. Дали приноса си за това, да се закопаем. Да бъдем препънати когато току-що прохождахме. С всичките му ефекти  – обезкуражаващи ни за дълго време след това, за всякаква решителна стъпка. Което създаде напрежение и доведе до първото разделение сред демократичната опозиция. И сред нас, които тя изразяваше. Което даде допълнително време и възможности на обралите парите на родителите и прародителите ни да си ги разпределят на спокойствие. Да унищожат и поверят в избрани ръце досиета … Което… Да не изброявам всички съсипващи последици… Готови сме да стигнем дори до там  да ги похвалим негласувалите в този момент на подем, предали най-светлите ни надежди, стига да си обясним поведението им не с незаинтересованост, а с подозрителност. Изведнъж то се превръща в ПОХВАЛНО! Подозрителността за нас е висша ценност!
В интерес на истината трябва да кажа, че днес погледнах отново и видях, че, разбира се, след първия коментар, изразяващ несъгласие, с написаното от него и цитирано тук от мен, приятелят ми, който определено е умен човек, се е коригирал:  „Абе не че аз съм кой знае колко убеден в това дето съм писал…”

И все пак, щом дори най-умните от нас, можем да се докараме до такъв изблик на ценене на тези, които издигат свръх-подозрителността си на първо място, като „най-висш” ориентир за поведението им, работата е… дебела.

Заинтересовах се какво е породило този изблик у приятеля ми. Предходният коментар просто казваше по няколко добри думи за всеки от „лидерите на промяната” у нас и посткомунистическата омраза към тях.
Подозрителността ни, издигната като ценност, ЗАБРАНЯВА да говорим добро за някой от лидерите си. В момента, в който някой го направи, тя  – подозрителността ни, се чувства застрашена. Че може да бъде смъкната от престола си. И избликва! С пълна сила! В този момент можем да я огледаме хубавичко какви чудовищни размери е стигнала. После се смъква обратно в бърлогата си вътре в нас. Затаява се и просто продължава да пуска капка по капка, отрова върху всеки наш опит, всяка надежда, всяка напълно възможна стъпка.
”Да не се мина!”  Да видя доброто у лидера, да избера да се фокусирам върху него, пък утре да се окаже, че съм бил наивен. Затова избираме винаги да се фокусираме върху лошото. И най-малкото нещо, което не ни хареса – излиза на преден план в дискусиите ни. И измества напълно всичко друго. И в края на краищата, ако се огледаме, най-достойните хора, тези, на които се надяваме, биват плюти непрекъснато. Масово. За пълен кеф на най-големите мръсници.

Всъщност, по целия свят е известно, че точно този, който непрекъснато е нащрек и се вглежда във всеки храст, от който може да изскочи заек – само че в обратния на смисъла, вложен в тази пословица, се нахаква най-яко. Докато дебнем трескаво и „душим пръднята” на всеки, показал нещо достатъчно добро, пропускаме да забележим истинските ориентири за това кой ни мами.  И най-големите лай.а, ги изяждаме гладко и безпрепятствено. Да си спомним само… царчето. Пуснахме с лекота питомното, което беше добро, ама не беше идеално, за да гоним дивото…  Чак такова нахакване могат да си спретнат само свръх-подозрителни хора. И най-големите наивници, ще се усетят когато всяка втора дума на някого е: „Вервайте ми!”.
Та, в стремежа си да не сме наивни, с пълната си подозрителност към всеки, който ни е предоставил „материал” за оценка и реален ориентир, хоп – и се озоваваме точно там, от където се стремим да избягаме: ставаме пълни наивници. Това, на свой ред,  ни уплашва и още повече засилваме подозрителността си. Порочен кръг. Такава е диалектиката на функциониране на човешката психика. Крайната подозрителност ни обрича на прояви на най-крайна наивност.
И най-лошото е, че при всеки неуспех, ние не си вадим извода, че подозрителността ни е проблема. Че тя ни закопава. Че тя е в основата на това, което се нарича „самоудовлетворяващо се пророчество”: подозирам лошо развитие на ситуацията и точно опитът ми да го избегна, го докарва, тоя –  лошия резултат. И после викам: „Ето, видяхте ли!” Не поглеждам, че без поведението ми, насочено на всяка цена да избегна лошия резултат, него – просто нямаше да го има.
Пресен пример си имаме: Току що отминалият референдум.
В началото на кампанията изглеждаше, че може да претърпим загуба. За нейното избягване се активираха в някакъв краен предел огромен брой граждани. За подозрителността, извираща като пълноводна река от „рационалните” обосновки на тезата им за бойкот, даже нямам сили и да говоря… Тук има безкрайно поле за илюстрации на темата, по която съм се захванала да пиша. Ще взема само най-простичкият и елементарен пример: „Костов се е наговорил с БСП да им осигури победата!” Давайте, да спасяваме България като… не гласуваме. Вторачиха се в 20%- ната бариера. Забележете какво ПЪЛНО ДОВЕРИЕ в силата на нормите в България – нещо, опровергавано ежедневно пред очите на всички ни, представлява самата представа, че щом има зададена такава норма – такава “бариера”, дори при 99% отговори „Да” на референдума, никой нямало да успее да се възползва от това! И както става в България, където “водачите на промяната”, както бяха наречени по-горе, са най-подозираните и най-оплюваните личности, и то от хората в дясното пространство – /в другото – ясно/,
нещо, което идва отдолу – от натиск на нещо като „обществено мнение” има огромно влияние. Че Костов казал, че очаква, че ако хората бъдат информирани през тази кампания, страната ни ще гласува по естествения начин:  както всички останали страни в настоящото време – против нова ядрена централа – се гледа с пълно пренебрежение. Ама че Стоянка, Драганка и Петканчо ти обяснили как ако не гласуваме, ще избегнем иначе сигурната загуба – се гледа с уважение.  И се разпространява мълниеносно като „тактика”. За избягване на прогнозата, пророчеството за очакваща ни пълна загуба!
Какво се оказа накрая? Че, както каза Костов, информацията подавана от трите Инициативни комитета против Белене /единият , макар и нерегистриран – на „Зелените”, също провел кампания – при това много креативна/ постигна целта си – много от готвещите се да гласувват „ЗА”, се отказаха. Това не го очаквахме, нали?!
При това положение, никаква загуба не се очертаваше. Очертаваше се пълна победа.
Ако… междувременно не се бяхме минали да си изработваме тактика за избягването на загубата!  С която си я докарахме. Загубата.
Избрахме да сблъскаме две взаимно-изключващи се тактики. Взаимно обезсилващи се. И – се нахакахме, естествено. И сега тези, дето измъдриха напълно ненужната, както се оказа, тактика за “избягване на загубата”, викат „Видяхте ли!!”  Вместо да се чукнат по главата, че намериха начин да „самозадоволят” пророчеството си за загуба. Че ако, вместо това, просто се бяха вслушали във вече подадената от „треньорския екип„ тактика, „отборът” ни сега щеше да ликува! А противниковият „отбор”, и сега изложил се достатъчно, тогава щеше да пожъне пълен провал. На референдум, инициирания от него, при това. Направо можеше да се разпадне на съставните си части. Между които и без това, има големички напрежения. Нямахме потенциал за още 10-12 % – между самите „бойкотанти” ли?   Имахме и още как!
Терминът „самозадоволяващо се пророчество”  е измайсторен  от Пол Вацлавик. Един от най-големите в света по проблемите на човешката комуникация. В най-мъничката от неговите книги. За разлика от останалите, пълна с хумор. И с подзаглавие: „Как да станеш нещастен без външна помощ?„  Ние сме експерти по това, нали? Един от механизмите ни за постигане на тази впечатляваща експертиза е свръх-подозрителността. Готова винаги да ни поведе! И ние, при първото и прошепване,  готови да „хвърлим от коня” всички, избрани от нас, упълномощени от нас да вземат решение и да ни поведат по даден въпрос.  Винаги готови да подозрем всичко и всички на този свят, с изключение на самата подозрителност. Да я подозрем, че  повеждайки ни, може би ни… подвежда!
Е,  нашите комитети бяха по-ефективни спрямо онези, дето ги имаме за  прости и за „бетонни глави”.
Но не и към нас – свръхподозрителните! И свръхпротестните!  Ние – противниците на Белене,  се вслушахме – като цяло, в „едни от нас”. Дето видяха „спасението” в 20-те %. Без да помислят за непредвидимостта. За невъзможността да умериш до стотни!  Освен ако не си диригент, видим от всички във всеки момент на гласуването. Или пък ако не си онзи –  небесния Диригент..
Та понеже числото “0,22” дълго ще го помним, дано покрай него запомним завинаги нашия собственоръчно измайсторен „Параграф 22.” Който гласи: Каквото и да направиш – е лошо! Или както ми сподели  една жена в изборния ден: И да гласувам, и да не гласувам  – все ще се чувствам виновна.

Дано запомним и колко лесно, всъщност, се оформя и задвижва и колко могъщ е натискът на това, което се нарича „обществено мнение”.  По всеки въпрос. И това да ни научи на отговорност.  За разлика от тази на политиците, заели дадена позиция,  тази отговорност, на гражданите, допринасящи за дадено „обществено мнение”, е размита.  Като всички идеи в модерното човешкото общество, имащи някаква почва в даден контекст, механизмът на действие е този на камъчето, хвърлено във вода. Нещо зависи от това колко е голямо, обло ли е, такива разни параметри, зависи КАК го хвърляш, зависи дали попада на податлива обществена нагласа – но от там нататък,  то задвижва кръгче около себе си,  от него тръгва друго, и трето-все по-големи..
И къде ще спре или докъде и как ще стигне тоя процес е абсолютно извън контрол.
Майстори сме, наистина  да си самосъздадем и да се наврем в капана на някой „Параграф 22”! Не може да ни се отрече!
И страхотна енергия сме готови да вложим в това! Де да я бяхме вложили в натиск към всички противници на проклетото Белене –  да гласуват! Да не остават безразлични! Да не ни предават!  2/3 /ДВЕ ТРЕТИ/ от хората в тази страна. Сме противници на нов АЕЦ. Не сме различни от другите страни по позицията си по даден проблем. Имаме я като общество – естествената позиция.
Различни сме по това, че не я изразяваме. И отгоре на всичкото – ценим това!  Защото в основата му стои това, което сме склонни да наричаме “прозорливост”. И  което, ако трябва да го наречем с истинското му име, то е даже не просто мнителност, подозрителност или  свръх-подозрителност. То си е просто: склонност към параноидност.  Е, докато си я къткаме,  ценим и развиваме… –   нямаме нужда, от външна помощ.
За да бъдем нещастни.  Завинаги…

Женя Георгиева, Румен Георгиев

/1996г./

В периоди на интензивна промяна в обществото, взаимното влияние между различните социални нива се засилва, като нараства скоростта, с която промените в едно от тях рефлектират върху другите. Този “ефект на огледалото“ /mirror effect/ [14,187] е отговорен за това, че едни и същи тенденции могат да се забележат в почти един и същи времеви отрязък в толкова различни образувания, каквито са напр. семейство, ученически клас, професионална общност, или политическа формация.
Същевременно, разбира се, разпространението на тези тенденции не е равномерно и в голяма степен се обуславя от флексибилността, респективно ригидността на отделния човек, от “отвореността” на цели слоеве и/или възрастови групи към каквото и да било ново, респективно от консервативността им. Основното, с което се характеризира периодът на преход, е съжителството на стари и нови модели на взаимоотношение, на стари и нови мета-норми, регламентиращи образците на човешки взаимодействия, или, още по-точно, това е мъчителният период, когато старите регулатори се отхвърлят, но новите още не са докрай създадени. Несигурността, интензивната тревожност е доминираща в емоционален план и това, естествено, не е позитивна емоция. По принцип човешките същества, които са преминавали през различни фази на своето развитие, са се научили да издържат на тревожност, като “цена”, която плащат за да достигнат по-желан, по-приспособен към изискванията на реалността, етап от своето съществуване. Единствено в началото на жизнения път на човека -когато е бебе /и в значително по-малка степен в неговия край – когато е старец/, – потребността от стабилност, от относителна непроменливост на околната среда, е пряко свързана с оцеляването му. Мета-нормите и застойността на тоталитарната обществена система, обаче, са поставили своя отпечатък и върху опита на нейните членове с процеса на индивидуално личностно развитие. Не случайно по времето, когато в западния свят мощно беше навлязъл концепта за последователността на етапите на развитие на личността, в социалистическите общества действаше абсолютно статичната постановка за “всестранно развита личност”[1].

В това отношение, определението на един от пионерите на фамилната терапия – Салвадор Минучин – за това, кога можем да говорим за патология на семейството, би могло да бъде някакъв ориентир и за други човешки системи (групи, общности, общества). Дисфункционални тенденции се появяват в едни или други моменти от развитието на всяка жива система. Етикетът патология има място само при система, която при стрес /от настъпила значима промяна от външен или вътрешен произход/ “увеличава ригидността на своите транзакционални модели и на границите си и избягва или се съпротивлява на изпробването на алтернативи” [17, 60]. В механичните системи такъв подход на “все повече от старото поведение”[2] е закономерен (колкото по-студено става навън, толкова повече дърва са необходими в печката). Именно тук може би е “препъни – камъчето” – когато човешка система взаимства подхода си към реалността от механичните системи, когато на всяка цена избягва промяната, прехода към нов модел, несигурността, болката, кризата[3], тя противостои на същността на живота като процес на развитие. Въпреки че формите на патология обикновено намират своята най-видима експресия на индивидуалното ниво, (и именно на него са най-разработените диагностични класификации), за тяхното генериране и поддържане, е отговорно това просто “качество” на човешката система – ригидността на взаимодействията в нея[4].

Кризата на всеки преход зависи от предходния опит с предишни транзиционни периоди. Семейство, което потърсва и намира малка адекватна промяна на стила на взаимодействие с 3-годишното си дете, когато то започне да отстоява своето аз чрез прословутото “не” – първият далечен, почти комичен предвестник на процеса на индивидуализация, е семейство, направило една репетиция, която издалече подготвя почвата за потребността от интерактивни промени, която ще нахлуе заедно с периода на юношеството. Обратно, семейство, което е приело това ново явление като провокация най-решително да покаже на 3-годишното дете “кое как е”, и не е направило никакво място за временната му нова потребност, си е “осигурило” едно дълго затишие пред бурята, която го чака с настъпването на пуберитетните преходни години. При добро развитие, от известен момент нататък, кризите стават все по-редки и по-краткотрайни.
Посттоталитарният преход се извършва от обществена психика, която в продължение на десетилетия е функционирала в условията на обществена стагнация, т.е. не само не се е тренирала да издържа несигурността, която предхожда всяко преминаване в следваща фаза, но е “поела” модел, в който сигурността на стагнацията е изведена в абсолют и обагрена позитивно. Нещо повече, това е обществена психика, в чийто подход към действителността е развенчана всяка процесуалност – етап, фаза, стадий са изпразнени от съдържание, непрекъснато повтаряли се думи, точно тогава, когато реалността е представлявала пълното им опровержение. В субективната емоционална карта, която тази обществена психика прилага към света, всяка стъпка представлява не част от един процес, а трайно състояние и бива оценявана именно като такова. На практика се получава един вид “самоудовлетворяващо се пророчество”[5]: интензивната несигурност се възприема като пряка заплаха за оцеляването и резултатът от почти инстинктивния стремеж да бъдат отстранени източниците и е, че се удължава безмерно прехода, което действително го превръща в подобна заплаха.


[1] Един от малкото идеологически термини, който беше смекчен по-късно, явно нереалистичността му е надхвърляла дори тогавашните “граници”, като беше заменен с “многостранно развита, хармонична личност”.

[2] За “все повече от същото” /more of the same/ като опит за разрешение на появила се трудност, който всъщност я превръща в проблем вж. и [23, 31-39].

[3] Точно тази постановка за кризата като необходима предпоставка за развитие, осуети, през осемдесетте години издаването в книга на излъчения на два пъти /поради голям слушателски интерес/ цикъл от лекции върху фазите на семейния жизнен цикъл по радиопрограма “Знание”. За дълбочината на проникване в индивидуалното съзнание на обществения модел на негативно третиране на събитието и съответно понятието криза е показателно, че това стана, не поради прилагането на официална цензура, а просто защото същата редакторка, която беше чула и харесала конкретните лекции, когато прочете този аспект на тяхната методологическа обосновка, се възмути дълбоко и искрено.

[4] Изследователите на т.нар. “шизофреногенни семейства” установяват, че в тях по правило съпружеската двойка си поставя за цел да бъде идеално семейство. Вместо обаче този стремеж да действа като стимул за развитие, той се превръща във фактор, спиращ изявата на нормални степени на конкурентност, противоречия и конфликти. Натрупващи се постепенно огромни разминавания остават невербализирани, а вместо това се води тиха подмолна борба със силен заряд. Разминаването между вербалното и невербалното ниво е впечатляващо. Думите се обезсмислят от дифузността на комуникацията. Така, парадоксално, реалните /небезболезнени/ стъпки, фази, етапи на постепенно доближаване към идеалното се жертвуват, за да не би да развенчаят мита, че сме идеални. Приликата с обществото, което си поставяше за цел да е идеално; което отмахна пазарната конкуренция и караше членовете си да повтарят като папагали /учебни предмети за учениците, “политически” изпит за кандидат-студенти, после поне по един на всяка сесия при следването, партийни учебни години, “минимуми” за всяка дисертация/, че при социализма няма и не може да има антагонистични противоречия; което беше символизирано от Вл. Висоцкий с “Бег на месте, общепримиряющий”, а от Г. Марков с “Когато часовниците бяха спрели”, както се казва, не е случайна. За изоморфността на поддържащите механизми, норми и модели на дисфункционалните семейства и дисфункционалните общества вж. [8;10 и 11].

[5] Терминът /”self-fulfilling prophecy” / е на П. Вацлавик – теоретик на човешката комуникация, в чиито разработки са намерили развитие много от идеите на Гр. Бейтсън.

ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ СРЕЩУ УНИФИКАЦИЯ
И все пак някои тенденции си пробиват път. След десетилетия придържане към колективен модел[1], на всички нива се отприщват процесите на обособяване на собствените граници, на индивидуализация и диференциация.
Естествено, формите и приемат и крайни изражения, особено във възрастовите групи /например юношеството/, при които тази макро-тенденция интерферира със сходната, специфична за тях тенденция.

От друга страна, при старите хора, възрастово обусловените потребности от постоянство на околната среда, от постепенност на промените, както и от интеграция и принадлежност, влизат в противоречие с бясната динамика и обособителни процеси. Фактът обаче че една част от тях в личния си живот приемат като естествена, нарастващата независимост на семействата на своите порастнали деца, въпреки резкостта, с която се изяви този процес, а в политическия живот подкрепят процесите на диференциране, когато са изява на принципни различия /например при неколкократното обособяване на отделни политически формации от политическата сила, стартирала като коалиция/, сочи че възрастовите характеристики не са толкова решаващ фактор. Далеч по-мощно влияние за задържането и за противопоставянето на социално-психологическите тенденции на днешния ден, изиграва моделът, зададен и поддържан на макро-ниво от политическата сила, наследила партията – монопол. Тогава, когато изискваната от обществената действителност промяна означаваше ясно самоопределение и на тази основа – разграничаване, тя поддържаше аморфност и дифузност в самоопределянето си[2]. В моменти, в които драматични външни събития изостряха до крайност потребността на обществото да получи от нея отговор по този въпрос (изявлението на БСП /1991г./ по повод ”пуча” в Русия по степен на неопределеност, достигна комичност), тя реагира с все повече от стария колективистичен модел, като под нейния покрив съжителствуваха в едно вълмо откровени реставратори и сталинисти с реформатори и социалдемократи. Псевдоединство, или псевдовзаимност[3], което е пряката противоположност на процеса на диференциация, на практика означава замаскиране, замазване на различията и в най-крайния му вид “мирно съвместно съжителство” на несъвместими идеи и подходи, което блокира възможността за развитие. Колкото по-дълго се поддържа псевдоединството и се избягва диференциацията, толкова повече заряд се натрупва в нея.

Нека проследим протичането на процесите на диференциация в съвременното семейство.
До не толкова отдавна, в условията на “социализма” семейството отразява в известна степен задаваните от обществото колективистични модели и неуважението към индивидуалните граници и пространство. Казваме в известна степен, защото, от една страна, всяка общност се влияе от моделите на взаимодействие, установени в по-широкото и обкръжение, но – от друга – именно интимните човешки отношения, върху които е изградено семейството, са тези, които в най-голяма степен притежават автономност спрямо социалната среда,[15,3].
В посока намаляване на дистанцията между членовете на семейството, /нерядко до припокриване, за сметка на индивидуалността/, действа обаче и още един фактор – потребността семейството /както и други неформални групи – приятелска среда и т.н.) да изпълнява функцията на “крепост” спрямо онзи социален контекст. Т.е. една от нормалните функции, която има по принцип човешкото семейство – да е среда, в която човек има сигурност и доверие, в която при нужда получава емоционална подкрепа и се разтоварва от външния стрес, се разраства прекомерно. На практика, цял ден “пазилият се” с бронята на предпазливост и пресметнати реплики негов член, в къщи компенсира това с почти пълно разтваряне на границите си в семейната и най-близка приятелска среда. Потребността от подкрепа е постоянна, /тъй както напрежението във външната среда, която във всеки момент таи угрозата от “непредвиден” недоброжелател с огромни, несъразмерни на изпуснатата дума последствия, е постоянно[4]/. Т.е. индивидът, в емоционално отношение, постоянно се нуждае от своята “крепост” и трудно можеше да си позволи експериментиране с дистанцията между себе си и своя семеен партньор.
Именно тази функция на семейството като “лаборатория” за експериментиране, водещо до израстване на индивида и на взаимоотношенията, е в някаква степен затормозена от постоянно поддържаната близка дистанция, отговаряща на потребности, възникнали не вътре в семейната среда, а вън от нея. В крайна сметка, стагнацията и липсата на процесуалност, по един обиколен път са се настанили и в семейната среда, макар и в много по-малка степен, отколкото в обществената – кризи в семействата /слава богу!/ просто не може да няма. Те обаче по правило не се разглеждат като източник на развитие, /макар и болезнен /, – в онзи период няма откъде да дойде такъв модел. Семействата, които идват за психологическа консултация или фамилна терапия показват това, което на професионален език се нарича “преплетеност”[5]: липса на яснота на границите между индивидите, както и между родителската и детската подсистема – задушаваща обвързаност, със склонност да се избягват конфликтите и да се замаскирват различията, с липса на диференциация на функциите и особено – на отговорностите.

Каква е картината в последните шест години: по принципа на махалото, естествено, точно обратната. След задушаващата обвързаност – идва задъхано търсене на индивидуалност и “независимост” – крайно увеличаване на дистанцията и криза, която при това е събрала в себе си заряда на с години отлагани противоречия и малки кризи. Често съпроводена с отхвърляне на ангажираността – изключително трудно е дори да се събере цялото семейство; търсенето на себе си и на собствено пространство нерядко не остава в общата рамка на семейството; “непропускливи”[6] стават границите между партньорите, понякога “компенсирани” с нахлуване в индивидуалното пространство на децата, но нерядко разпростиращи качеството “непропускливост” и към тях – т.е. ако някога едно кихване на детето задвижваше всички в семейството, сега далеч по-силни “сигнали” за неблагополучие остават подминавани.
Това, което продължава да е налице /и преди, и сега/, е дефицитността на представата за процесуалност, на оценката за стъпка, за фаза, до която сме достигнали в този момент от време. Вместо това – възпрятието за състояние, което сигурно ще е такова оттук нататък /”и така до края на света”/, което възприятие само по себе си допълнително утежнява нещата. Ясно е, че ако първата стъпка към увеличаване на дистанцията, предприета от един от двамата партньори, се възприема като част от един дълъг процес на регулиране на тази дистанция, на изпробване и търсене на оптималното разстояние, реакцията на другия партньор ще е една; съвсем различна ще е тя, когато той схваща това като опит за установяване на нова /неприемлива за него/ дистанция между тях – веднъж и завинаги. Неговата силна съпротива на свой ред поражда още по-рязка стъпка от страна на първия и се влиза в порочен кръг.
Същевременно разпределянето на функциите и въпросът кой за какво отговаря започват да получават своите по-ясни отговори.
Такава е картината в семействата, които виждаме ние. Подобни тенденции се появяват и в повечето съвременни семейства, мнозинството от тях обаче, предчувствайки, че допуснат ли криза, тя ще е твърде тежка /като “събирателна” на всички пропуснати предишни възможности/, я потушават още в началото. Надеждите им да намерят път, който да води към промяна, но да е безболезнен, са илюзорни:
социално-психологическите, социалните, дори и биологическите закономерности на живия организъм сочат, че интеграцията на частите на цялото не е истинска, ако не стъпва на процес на индивидуализация и диференциация. Когато “интеграцията” в семейството прескача индивидуализацията като етап, това е просто поредното приложение на “социалистическия модел”, този път в рамките на семейната общност, още един израз на преживелищното непознаване на процесуалността и на последователносттана стъпките в нея – със сигурност става въпрос не за интеграция, а за унификация.


[1] Налагането на колективен модел стана след един начален период на (ако използуваме термин от биологията и по-специално от първия стадий на развитието на рак в организма:) ”де-диференциация”, в който бяха “разградени” току-що започналите процеси на индивидуализация, съпровождащи индустриализацията. Принципите на колективния модел бяха приложени не към непосредствено общуващата помежду си родова социална единица, както в традиционното общество, а – абсурдизирани и окарикатурени от смяната на мащаба – към цялото общество. С идването на “социализма” беше “спестена” на обществото ни болезнеността на прехода от колективен към индивидуален модел – преход, който ни се налага да извършим днес. Междувременно западното общество вече прави следващата стъпка – на синтез на колективния и индивидуалния модел: интеграция на индивидите в социални системи, запазващи автономността.

[2] През 1990г. тя издигна парадоксалния девиз “Единство и промяна”.
 

[3] “Pseudomutuality” – термин на Л.Уини, свързан с взаимоотношенията в семействата с наличие на шизофрения /scizo-present families/. Едно семейство, чийто 21 годишен син беше хоспитализиран в МА-София с тази диагноза, направи по наша покана рисунка на един символ, който семейната двойка е употребявала в семейния си “фолклор” от раждането на момчето до този момент. Рисунката представляваше двуглаво магаре по средата на мост, с бушуваща под него вода, която заплашва да го отнесе. С весел и приповдигнат тон семейството обясни, че щом има две глави и всяка смята своята посока за вярната, магарето просто ще стои неподвижно. Тяхното семейство очевидно стоеше така вече 21 години, без никакъв опит за договориране между двете му “глави”, но пък … напълно безконфликтно. Привеждаме тази илюстрация като една метафора, улавяща същността на този термин – картината на пълна стагнация в резултат на избягване на противоречията и тяхното натрупване до коренно противоположни тенденции, съжителствуващи “безпроблемно”.

[4] Интерес представлява съпоставянето на липсата на опит с интензивна тревожност и несигурност, съпътствуваща промяната, /за което стана дума на първата страница от този текст/ и богатия опит с постоянна, но със занижена интензивност несигурност, някак автоматично инжектираща ежедневието на десетилетното ни функциониране в недалечното минало. То е нещо като да не можеш да издържаш на несигурността и напрежението, свързани с един основен ремонт на къщата, който ще доведе до построяването на нови стаи и разширяването и, но да живееш с постоянното напрежение, което носи обитаването на тясна, неотоговаряща на нуждите на семейството и дори небезопасна къща.

[5] Оригиналният термин е ”enmeshment” – въведен от С. Минучин.

[6] Оригиналният термин, принадлежащ на структурния подход във фамилната терапия е ”rigid boundaries” (въведен от същия автор).

ОТРИЧАНЕ НА АВТОРИТЕТА
За разлика от общоразпространената легенда, че социалистическият тип началник е бил диктатор, от който всички са треперели, вглеждането в неотдавнашната реалност показва всъщност една доста изопачена йерархия. Формалният лидер в която и да е област е човек, който не само не е предложен и приет “отдолу”, но е и илюзорно упълномощен “отгоре”. В неговите правомощия във всеки момент могат да нахлуят и да вземат решения вместо него, по-висшестоящи. (Нерядко – дори и подчинени, които са свързани с близки връзки на най-високо ниво). Той носи формалната отговорност, но никога не се чувства действително отговорен за това което става в “повереното му” ведомство, нито пък е в състояние да го развива стъпка по стъпка към цели, които той си е поставил.
Отношението към конкретния авторитет е пренебрежително отношение към един по правило по-некомпетентен от подчинените си човек, овластен от една сила, стояща зад гърба му, която всъщност се схваща като анонимния истински властник[1].
Днес, след отхвърлянето на този многогодишно “закрепен” авторитет, всъщност е отхвърлен не един обозрим и познаваем образ и тип лидерско поведение, а един сборен образ, “поведението” на една монополна партия в дублираща властта позиция. Тази аморфност на представата и смесването на логическите нива[2] /смяна на мащаба – нещо, което се отнася за организация, се мисли като отнасящо се до личността/, е фактор, който допринася за генерализацията на този процес и в крайна сметка – за отхвърлянето на авторитета изобщо. При възрастовите групи /например юношите/, за които този протичащ във външната среда процес съвпада с вътрешния, присъщ на възрастта подобен процес на “освобождаване от авторитета”, взаимното подсилване на двете тенденции довежда до цялостно отричане на авторитета като такъв, влечащо и отричане на всякакви норми и появата на плашещо и самите тях чувство на безмерна мощ.
Конкретните, обозрими очаквания към демократичния тип лидер не са налице. За личностите, които се явяват носители на авторитетна позиция, е изключително трудно да се отграничат от един такъв аморфен образ на “лош” авторитет. И тъй като вакуумът в очакванията е мъчителен и за едната и за другата страна, той се запълва с първото, което идва на ум: “всичко друго само не авторитарен”. Така, дори когато реално е избран “отдолу” и подкрепен “отгоре”, конкретният авторитет днес не се чувства и не е оставен да действа като реално упълномощен: да поставя и отстоява изисквания, да контролира и санкционира изпълнението на решения, които са взети по демократичен начин и т.н. Той бива ежеминутно обезсилван, а и сам не е в състояние да преодолее вътрешната си съпротива към заемането на недвусмислено авторитетна позиция[3].
Всеки опит на конкретен авторитет, насочен към преодоляването на тази ситуация, се сблъсква с още по-обезсилващи механизми, идващи от съвсем оголялото в обществената психика, поле на взаимодействието между авторитетите. И по-горе стана дума за това, че за разлика от западните демокрации, където упълномощеният да поеме отговорността за даден отрасъл, дейност или звено е свободен да упражнява властта си в посоката, която той вижда като ефективна и желана, дори ако по-висшестоящите /носители на по-общо ниво на отговорност/ не споделят неговите виждания, като разбира се, поема риска да загуби позицията си по-рано от договорираното (особено при негативни резултати, но и не само в този случай); за разлика дори от традиционното общество, където диференциацията на функциите е ясна и стриктна и намесата на представител на по-висшето ниво на йерархията е по изключение; в тоталитарното общество тези намеси са правило и постоянна практика. “Коалиции”[4] – явни и твърде често тайни – през йерархическите нива /напр. медицинска сестра, която е партиен член заедно с партиен секретар в коалиция, обезсилваща завеждащият отделение/, са масови и многообразни поради големия брой възможности за влияние върху упражняването на конкретната власт – по канали на партийно членство, на “връзки”, на тайни структури и т.н. В училището, в спортните отбори, дори в приятелския кръг и в семейството картината от онова време е сходна: коалиция майка – дете, обезсилваща другия родител; бабата, отглеждаща и вземаща най-важните решения за детето, въпреки че формалната отговорност за него се носи от родителите и т.н.[5]


[1] Тази картина на твърде изопачена йерархия се отнася в най-голяма степен за последния стадий от развитието на социалистическата действителност.

[2] Теорията на Б. Ръсел за логическите типове е намерила приложение в трудовете на Гр.Бейтсън относно ефектите от тяхното смесване в човешката комуникация. Вж.[6,5].

[3] Тези нагласи към авторитета прозират в масовото отношение към “политиците” – кавичките се налагат, тъй като думата се е превърнала почти в нарицателно, произнасяно с отношение, което включва всичко, което е точно обратното на уважение. Същевременно в днешния ден упражняването на авторитетна професионална или междуличностна позиция /учител, ръководител; родител, лидер/, е форма на “мъчение”, “подложените” на което, обикновено редуват дълги фази на свръхлиберално поведение, с резки моментни крайни избухвания, уронващи още повече авторитета им.

[4] Терминът коалиция е познат у нас само от политическия живот, не и от теорията и практиката на човешката комуникация. Специално под тайна коалиция в семейството, обикновено се разбира трайно поведение на двама негови членове от различни йерархически нива /напр. баща и дъщеря/, резултатите от което, в крайна сметка, са по посока на взаимна подкрепа, макар че единият /напр. дъщерята/ винаги демонстрира определено негативно емоционално отношение към другия.

[5] От друга страна, в тоталитарното общество, точно тези по-висши инстанции, чието основание за съществуване е корекцията на по-долната инстанция /например Върховен съд, контролни органи/ са обвързани в непробиваемо единодействие с по-низшата инстанция. Така и единодействието, и противодействието между авторитетите получават негативно отражение в обществената психика и объркването в това отношение става изключително голямо. Степените на отговорност, като ориентир, позволяващ отличаването на функционалното от дисфункционалното взаимодействие между авторитетие, остават и до днес като че ли “под сензорния праг на тази психика”, още повече, че нюансите и степените несъмнено принадлежат към това, което по-горе нарекохме процесуалност.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ПОКОЛЕНЧЕСКОТО И ПОЛИТИЧЕСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ НА ВЛАСТТА
Ще използуваме една реална семейна ситуация, с която се срещнахме в професионалната си практика, която извежда на повърхността някои дълбоки аспекти на актуалната картина на междупоколенческото взаимодействие.
Действуващите лица в семейната ситуация: Лили и Димо[1] – женени от 2 години, втори брак за Лили. Тя е миловидна 32 годишна преподавателка по английски език, в отпуск по майчинсто, грижи се за 11-месечното дете от този брак. Той е 34-годишен, работи по цял ден, като се опитва да установи собствен бизнес.
Мария – майката на Лили. Вдовица на 66г., начална учителка – сега пенсионерка. Отгледала е внучката си от първия брак на Лили: Ема (сега 11 годишна), която все още живее при нея.
Дефиницията на проблема: /с която семейството дойде през лятото на 1991г. в психологическата консултация/, представена от Лили и потвърдена от Димо: Двойката иска Ема да дойде да живее при тях. Мария отказва да даде детето, заявявайки, че те не могат да се грижат за него така добре, както тя го прави. Настройва Ема срещу тях с активни нападки и и се оплаква, че е дълбоко обидена от желанието им “да и вземат детето”. Най-често отказва дори разговор по телефона, като предава чрез Ема, да не се обаждат, “че се разстройва”. Двойката, разбира се, има законното право да вземе детето в дома на семейството, но знаят, че нещата няма как да станат насила. Последният им опит да се договорят с бабата е завършил с престой на Ема при тях, продължил само 3 дни. На третия ден в разговор по телефона Мария си уговорила среща с Ема, за да я заведе на английски, въпреки че предварителната договореност между родителите и бабата била, че Ема повече няма да посещава читалището /намиращо се далече от апартамента на двойката и близо до апартамента на бабата/. При острото противопоставяне между Лили и Мария, Ема избягала и се прибрала при баба си. След този “провал” нещата се върнали още по-назад. Двамата са на ръба на отчаянието, което ги е довело до решението да се консултират с психолог. Очакванията им са да им се помогне да намерят подход към Ема, за да я привлекат.
И така, в един и същи времеви отрязък това семейство, както и социалният контекст, в който то живее, имат да осъществят една доста радикална промяна.
В плана на семейството, психологическата оценка установява, че действието, което двойката се стреми да осъществи, е в съответствие с личностната и междуличностна подготвеност /зрялост/ на съпружеската подсистема и представлява израз на готовността на двойката да поеме пълноценно родителската си отговорност. Т.е. освен промяната на условията /преди втория си брак майката е живеела сама, ходела е на работа и не е имала възможност да полага грижите, необходими за по-малкото по това време свое дете/, от страна на Лили е извървян и един дълъг вътрешен път на развитие. Има основание да се предположи, че докато е живеела сама, тя психологически не е имала готовност да обособи своето тогавашно семейство /състоящо се от нея и дъщеря и/ от родителското. Същевременно не е “абдикирала” напълно от майчинската си отговорност: ежедневно след работа е ходела при детето, при заболяване изцяло тя се е занимавала с лечението му. Сега, когато тя е извървяла следваща крачка от развитието си, направила е един по-истински избор – не само на мъж[2] /с което не се изчерпва значението на “съпруг” и честата замяна на едната дума с другата в ежедневната реч, може би е симптоматична/, но и на партньор в живота[3], закономерно следва готовността за обособяване на нуклеарното семейство и за пълно поемане на родителските функции и отговорност. Мария не зачита настъпилите промени. Поведението и, проследено в детайлните му прояви, показва, независимо дали това се изразява вербално или не, че настоящият status – quo е възприеман от нея като зададен веднъж завинаги.
При търсенето на практически подход за разбирането и разрешаването на често изглеждащата безизходна конкретна ситуация или проблем, с който идва клиентът, психотерапевтите са установили полезността на един въпрос, който задават на самите себе си: В каква отправна рамка може да бъде поставено това конкретно дисфункционално поведение или симптом, в която то би изглеждало смислено и функционално?[4]
Същевременно един от основните принципи на екосистемния подход[5] във фамилната терапия, е принципът на поглеждането от “издигащия се все по-нагоре вертолет”, който формулиран като “инструкция”, би звучал така: ако дадено индивидуално поведение не ти е разбираемо, разшири системата – погледни го в плана на взаимоотношенията на клиента със съпругата му; ако продължава да е необяснимо, прибави детската подсистема; ако и това не ти помага, погледни го в плана на взаимодействието на това семейство с родителските семейства на двамата съпрузи и т.н. Този принцип приема, че няма такова индивидуално поведение, което да остава неразбираемо -нелепо или безсмислено, – ако достачъно си разширил контекстуалната му рамка.

И така, каква е отправната рамка, в която поведението на Мария би било напълно адекватно и разбираемо? За целите на тази статия, ще си позволим в този момент, рязко да наберем височина с “вертолета” и да погледнем направо обществения контекст и при това в неговия еволюционен план.
Ако действието се развиваше в традиционното общество, бабата би била човекът, който отговаря за отглеждането на децата на дъщерите и снахите си. Тогава обаче опитът на дъщеря и да поеме отговорността за собственото си дете, би бил нелеп. За да възникне изобщо такава идея у нея, действието би трябвало да се развива тогава, когато в обществения контекст, след векове функциониране по едни и същи правила, са се появили наченки в тази посока, които трудно и болезнено са си пробивали път, т.е. поне в началото на преходния период между традиционното и модерното общество.
Ако останем при днешния ден, опитите да съпреживеем и разберем поведението на бабата обикновено биха се изразили в насочване към застрашително нарастващото чувството за ненужност, което съпровожда прехода към ролята “стар човек” днес. Какво ще прави тази жена, свикнала да е активна, когато обществото я е лишило от работата и, смъртта я е лишила /преди 3 години/ от съпруга и, а сега, дъщеря и и зет и искат да отнемат и внучката и като обект на нейните грижи, като компания и като начин за реализация на съхраненото и огромно количество енергия? В конкретния разглеждан от нас случай, има един факт, който прави невалидно, поне в буквалния му вид, такова обяснение, но дори нещата да стояха така, функцията на “разбирането”, разбира се, не би била, да се приеме поведението. Смъртта не уважава протести срещу закономерностите на живия процес, срещу това, че след пролетта в жизнения път на човека, идва лятото, след него есента, а след нея зимата, която за разлика от цикъла в природата, не се следва от нова пролет, а от изхвърляне от лицето на този живот, там, във “вечното жилище”, където няма етапи, фази, развитие. Държавата не уважава протести срещу това, че ти “отнемат” работата, с която си свикнал – презумпцията е, че макар и богат, твоят опит не може да е вечно адекватен на изискванията на днешното динамично общество. Трябва да направиш място за следващото поколение. Тъгата, чувството за чудовищна несправедливост, гневът, са напълно разбираеми емоции, но те са личен проблем на човека, който той има да преживее и преработи вътрешно. Тези болезнени емоции имат и своята функция: да го конфронтират с реалната промяна, която той не може да избегне; да го подтикнат да се подготви; да се огледа и направи реалистични нови избори за начини на реализация, адекватни на новия му жизнен стадий. Избягването на тази болка лишава човека от възможността пълноценно да премине през този вътрешен процес, който в крайна сметка води към оползотворяване на предимствата на този стадий. Защото, както всеки жизнен етап, и този има своите предимства, създавани например именно от силно намалелите задължения към околните, което може да означава: повишена възможност за автономен избор на дейности, за които никога преди не ми е оставало време.
Ако следващото поколение, стъписано от бурния поведенчески израз на тъгата и/или гнева ни, жертва собственото си късно лято и ранна есен, обричайки се на стагнация, за да ни ги “отстъпи” /разбира се илюзорно/, това би била една безнадеждна саможертва /често тя се прави, без да се съпровожда от осъзнато решение/. Ясно е, че тя не остава и без деструктивен ефект върху по-следващото поколение. Като че ли най-малко се осъзнава дисфункционалният и ефект върху самите стари хора – това, че увлечени в ежедневно изпълняване на функции, които не са техни, те занемаряват собствените си жизнени задачи и основната си отговорност: интеграцията на цялостния жизнен опит, синтезирането на основните послания към следващите поколения, изпробването на канали, по които тези послания, наистина да бъдат чути.
И така, една част от вътрешната мотивация на такова поведение е по линия на страха от смъртта. Импулс да “отречеш” настъпването на “зимата” в своя жизнен път, като биологичен и социално-психологичен /включително функционално-ролеви/ факт, заедно с което, на илюзорно ниво, да отхвърлиш и смъртта, като показала се зад нея – на обозримия хоризонт, страшна реалност и, задържайки функциите, характерни за “предпоследния” сезон, като че ли някак си цялостно да се задържиш в него.
Съществуват основания, които ни връщат отново към видяното от “вертолета” – към съмнението дали изобщо функциите по отглеждането на децата, са възприети от Мария като функции, характерни за “есенния сезон”, т.е. като отговорност на средното, а не на старото поколение. Фактът, който показва, че в конкретния случай не става дума за мотиви на поведение, свързани с непосредствено очакване за самота и липса на ангажименти е, че при Мария, освен внучката и Ема, живее и разведеният и по-голям син, заедно със своята дъщеря, само няколко месеца по-голяма от Ема, също отглеждана от Мария. Този факт допълва представата ни за радикалността и многопосочните рефлексии на търсената от Лили и Димо промяна, за други източници, допринасящи за трудността на осъщестяването и: например относно Ема, която е свикнала почти като със сестра с братовчедка си; както и за предизвикателството, което тази “стъпка” на двойката, отправя към брата на Лили; и като цяло – към трайно настанили се в рода транзакционални модели.
Същевременно този факт дава възможност по-ясно да се открои, че в съпротивата на Мария срещу промяната, се съдържа и нейният отказ да упълномощи порастналите си деца, (средното поколение), да поемат функцията си на авторитет, отговарящ, на свой ред, за младото поколение. Това е опит да се запази позицията на висш авторитет пожизнено. Тази по-голяма изчистеност на случая го прави подходяща илюстрация за целите на настоящото изложение. Реакцията на Мария е такава, каквато би имало старото поколение в преходния период към нова дефиниция на ролите “зрелост”, и съответно ”старост”. В прехода, отбелязващ края на онова време, в което, с натрупването на годините лидерските позиции, авторитетът, отговорността праволинейно са нараствали, тъй като при постоянството на социалния контекст /традиционното общество/, ценността на индивидуалния опит за общността е нараствала изключително само според неговото количествено измерение /възрастова йерархия на авторитета/. И ако в онова общество е било естествено, закономерно и разумно за децата да отговаря бабата, динамиката на модерното общество направи опита на средното поколение изключително важен, поради по-голямата му степен на релевантност към настоящата реалност. Тази динамика породи нуждата да се повери на по-гъвкавия и инициативен човек на зряла възраст отговорността за днешния ден, а на нуклеарното семейство – ролята на лаборатория за възпитанието и личностното развитие на младото поколение.
Но този преход, от традиционно към модерно общество, не принадлежи ли той на едно отминало време? Не би ли трябвало отдавна да е извършен?


[1] Реалните имена са заменени с фиктивни.

[2] Първият брак на Лили е сключен на 20годишна възраст и може да бъде окачествен като прибързан, “протестен” тип брак (осъществен срещу волята на родителите и докато те са били в чужбина и разтрогнат няколко месеца по-късно, тъй като съпругът и пиел и я биел; този човек никога след това не е проявил и най-малък интерес към детето).

[3] Димо от своя страна, е предприел брак, давайки си ясна сметка за отговорността която поема, като взема за съпруга жена с дете и, на тази база, също чувствува функционирането на семейството като непълноценно в сегашната ситуация.

[4] Например ако клиентът /научен работник/ е развил невъзможност да чете и прочитането на всяка дума е усилие, съпроводено с движения на тялото и мърдане на устните, не би било безполезно да си спомним, че има един стадий от живота на човека – когато се учи да чете – когато този процес е напълно нормален (и изглежда по същия начин). Или, когато съпруг развие свръхтревожност за бременната си съпруга до степен, че не може да спи, за да проверява дали сърцето и още бие, бихме могли да си представим, че ако той беше бебето вътре в корема и, от това дали бие сърцето и, би зависел животът му.
И двата случая от този пример принадлежат на водещи фигури в световната психотерапия – първият – на Милтън Х. Ериксън /Учебен филм, архив на Фондацията М.Х.Ериксън, САЩ, достъпен за професионалисти чрез упълномощения от нея Институт М.Х.Ериксън – София; – вторият – на Г.Василиу, Атински институт”Антропос” -лична комуникация, 1988г.

[5] Принципите на екосистемния подход са разработени от E. Ауерсуолд.

ОТРАЖЕНИЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПОВРАТ ВЪРХУ ПРЕХОДА В МЕЖДУПОКОЛЕНЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

По времето на “ранната пролет” в живота на Мария междупоколенческият аспект на прехода от традиционното към модерното общество е бил започнал. В условията на индустриализацията, успоредно и във взаимовръзка с процеса на индивидуализация и диференциация, той си е пробивал път, особено в градовете. Първите български индустриалци, политици и други хора с висок социален и икономически статус, са били и едни от първите представители на “овластено” средно поколение при живи родители.
Както по-големият брой представители на своето поколение, Мария е израстнала на село. Като дете тя, заедно с по-големите си братя и сестри, братовчеди и братовчедки е била отглеждана от бабата, докато майките са били на полето. Тази отговорност на бабата, обаче, вече се е превръщала постепенно само в “екзекутивна”, като в ролята на “система, вземаща решенията” /“decider system”/ [16,43] по отношение на децата са започвали да встъпват майката и бащата, например чрез чужди за бабата, единични, но с нарастваща тежест по последствията им за по-нататъшния живот на детето въпроси, като този, дали то да отиде в най-близкия, или в по-големия град, за да продължи с учението. В няколко къщи в селото на Мария авторитетът на бащата е бил по-висок от този на дядото, което (тъй като никоя тенденция в началото си не се отчита като такава) е било възприемано главно като проява на специфични личностни качества.
Подобно на цялостния преход към модерното общество, и тази негова съставка в България си е пробивала път бавно, преодолявайки силни съпротиви, както във връзка със закъснялото си начало, така и поради основата, поставена от дълговременния абсолют на възрастовата йерархия на властта по българските земи, където например е била непозната римската традиция на преминаване на “управленческите“ функции у най-големия син след смъртта на бащата[1]. Вероятно именно тази значителна съпротива към разместването на поколенческите властови позиции, е дала основание на едно съществуващо твърдение, че за разлика от западната междупоколенческа метафора, изразена чрез мита за Едип: “синът въстава срещу бащата и го убива”, източният мит в това отношение е още по -зловещ, защото е в противоестествена посока – както е изразен например у “Тарас Булба” – “синът въстава срещу бащата и бащата го убива”[2].

Взривоопасното смесване на символичното с реалното
Всъщност един мит, включващ убийство между роднини, може да бъде наречен зловещ, само ако бъде схващан като описание на външната, поведенческа реалност. Митовете, разбира се[3], имат отношение главно към една друга – вътрешна, психична, при това най-често -подсъзнателна, символична реалност. На поведенческото ниво, поемането на функциите на отговорна личност, не може да стане без да е съпроводено от вътрешен процес на личностно израстване, на придобиване на самостоятелност, който включва и временна фаза на вътрешно-психично отхвърляне на авторитета на родителя. На крайностния, символичен език на подсъзнателното, това отхвърляне, е “убиване” на авторитета. Когато събития от външната реалност /например смърт на бащата/, съвпаднат по време с протичането на този, ненасочен към поведенческо осъществяване, вътрешно-символичен процес на “убиване”, психичните последици от загубата са твърде утежнени. Без да води непременно към психично разстройство, такова “съвпадение” постила терен за объркване и трудно разграничаване между “фантазия” и “реалност”, а това объркване в крайните си изяви е една от възможните адекватни дескрипции на феноменологичното ниво на тежките психични разстройства. Това, което с по-голяма категоричност се знае, относно преживелия такова объркващо “съвпадение” е, че, освен ако не премине през насочен към този проблем специфичен процес на вътрешна работа /чрез контакт с психотерапевт или пък с помощта на особено благоприятно стекли се здравословно – коригиращи фактори в междуличностния му контекст/, той през целия си живот ще запази свръхчувствителност към проблема за авторитета. Тъй като границата между “символично убийство” и “реална смърт” е станала “пропусклива”, като веднъж пробита монета, при среща с признаци на начеващ процес на отхвърляне на авторитета /от страна на своите деца например/, у него на емоционално ниво се отключва реакция, съответствуваща по-скоро на среща с животозастрашаващо го поведение.
Ако се върнем към междупоколенческия преходен процес в българското общество в първите десетилетия на века, ще открием, че поколението на Мария, разгледано генерализирано, по времето на своето късно юношество и ранна младост е преживяло подобно “съвпадение”. Вътрешно-психичното освобождаване на младите хора от авторитета на родителя, което е протичало успоредно на закъснялото, бавно себеутвърждаване на родителя /зрелия човек/ като основния авторитет сред различните възрасти, е било разтърсено от бурята на унищожаване на авторитетите на обществото /индустриалци, политици – представители, както беше изтъкнато по-горе, на средното поколение/. Унищожение, включващо буквална физическа разправа, експроприация на собствеността и т.н. Травмиращият ефект върху поколението на Мария е още по-тежък от това, че родителят /взет като обобщена фигура/ е бил покосен не от безличната смърт, а отстранен от хора, които в голямата си част са били представители именно на младото поколение. /разбира се “с решаващата подкрепа”- както беше записано в преамбюла на конституцията на НР България, на външна военна сила/.
Ако си позволим да приложим езика на споменатия по-горе източен мит, или по-точно маргинален език, намиращ се на границата между митовете и реалността, би трябвало да кажем:

У нас, закъснялото, бавно и трудно протичащо символично “въстание” на синовете, достигнали зряла възраст, срещу техните бащи, бива прекъснато рязко, като “на помощ” на бащите най-неочаквано “се притичва” едно съвсем несимволично събитие, което днес едни упорито наричат социалистическа революция, други – преврат, и в което, съвсем реално и зловещо, символично въстаналите синове са убити, но не от бащите си, а от собствените си синове, влезли в коалиция с външна сила.

И ако продължим още малко: като че ли съпротивата на старите към предаването на “властта” като социално-психологическа позиция е била абсурдизирано и концентрирано изразена от най-неочакван носител и на съвсем друго ниво – със средствата на политическата власт. Много скоро след това, в процеса, известен като “колективизация на земята”, този носител се е разправил и с тях.

Затворени в капана на “доживотен” авторитет
Както индивидуализацията, така и детронацията на старото поколение като социално-психологически съставки на прехода от традиционното към модерното общество, са били прекъснати от събития, протекли на политическо ниво. И ако по алтернативата индивидуален – колективен модел веднага е видимо, че наложеният “нов” модел е връщане в един абсурден вид към този на традиционното общество, то по отношение на междупоколенческите отношения в първия момент изглежда точно обратното – овластяват се главно представители на поколение, което е в своята младост, или пред прага на ранна зрелост. Едва с проследяването на по-късното развитие, може категорично да се заключи, че и в този план наложената промяна няма нищо общо с въвеждането на тенденцията на модерното общество за регулярно препредаване на отговорността за днешния ден от поколение на поколение. Не само в обществено- политически, но и в личностно-междупоколенчески план, тя се оказа просто отстраняване на настоящите авторитети, “за да заема аз мястото им” – пожизнено, т.е. така, както съм научен от модела на традиционното общество, че се “носи” лидерската позиция. Не случайно, заедно с остаряването на овластилото се поколение, управлението на “социалистическото” общество става все по – “геронтократично”; възрастовата йерархия по работните места е правило с твърде редки изключения; 60 % от младите семейства през 80-те години живеят при родителите на единия от съпрузите, а тези които имат собствени жилища ги дължат на парите и /или “връзките” (най-често и двете) на родителите си. Финансовата помощ тече от старото към младото семейство като една форма на икономическа зависимост, вместо да се движи като подкрепа от тези, които са в разцвета на силите си, към остаряващите[4].
Върна се в социалната реалност и изтъкнатото по-горе основание за възрастовата йерархия на авторитета в традиционното общество – постоянството на социалния контекст, този път – като стагнация или,
ако използуваме термин, описващ “семействата с наличие на шизофрения” /“schizo-present families”/, като “спиране на времето” [2].

Както партията, която през 40-те години взе властта, без да е упълномощена от обществеността, и след брутална разправа с тогавашните политически и икономически авторитети в обществото, се устреми към вечно властване, така и поколението, което в резултат на рязката социална промяна и на изкуствено стимулираните миграционни процеси оформи нуклеарно семейство, отделено в пространствено отношение от родителското и пое авторитетната позиция в него, без обаче да получи истинско упълномощаване от предишното поколение /без постъпателен вътрешен и интеракционен процес/, е склонно към пожизнено задържане на функциите на авторитетната позиция в семейството.

Най-често този стремеж не е съзнателен и не се вербализира. На когнитивно ниво представителите на това поколение, имат познание за днешните дефиниции на ролите. Това което им липсва  е емоционално- преживелищното “познание” за това как се извършва постепенният процес на упълномощаване на следващото поколение. Изключително трудно е да дадеш нещо, което не си получил. Противоречието между когнитивно и емоционално познание е капан за самите тях, в който са “затворени” и отношенията им с техните близки – капанът на “доживотния” авторитет.
Както всяко обобщение, и това не се отнася до всички представители на разглежданото поколение. То е твърде характерно обаче за повечето от тези стари хора, които се идентифицират с модела, наложен през 40-те години за близо половин век. Политическото или макро-ниво на този модел и социално-психологическото му, междуличностно ниво, при съчетаването си в индивидуалното съзнание взаимно се подсилват. Т.е. тези, които днес с “желязна”, неотклонна политическа активност се стремят към запазването на политическата власт в обществото, обикновено с подобна неотклонна ригидност отстояват и запазването на междуличностната социално-психологическа властова позиция в семейството, отблъсквайки опитите на средното поколение “да стъпи на краката си”. Еднопосочното действие на двата плана в индивидуалната психика води до утежняване на проблема.
Процесът на бавното, почти незабележимо отслабване на този тип поведение на социално-политическото ниво[5], се развива в пряка взаимозависимост и успоредено на психологическото приемане на роля в йерархическата структура на семейството, адекватна на днешния ден.
Споменатата по-горе интерференция присъства и в разглеждания случай. Сред това, което нарекохме “активни нападки” към Лили и Димо, с които Мария настройва Ема срещу тях и “подбива” авторитета им, важно място заема: “демократи”, в което Мария влага значение, сходно на “хулигани”; самата тя неотклонно присъства на първия ред на всеки митинг на партията, която в годината, в която се провеждаше консултацията, загуби изборите.


[1] При нас, в такъв случай, е възможно майката като най-възрастна, да поеме “властовата” позиция. Интересно е да се отбележи, макар и съвсем странично, че участие в утвърждаването на този абсолют, има нещо, което на съвременен език би се нарекло “по-малка степен на сексизъм”.
 

[2] Този вариант съществува, разбира се и в западната митология, но там той принадлежи на един архаичен етап /Кронос например/.

[3] С това “разбира се” си позволяваме да се изразим така, както бихме го сторили, ако статията ни беше предназначена за нашите професионални среди. Надяваме се, че “рискът” да споменем един общ за психотерапевтите и фолклористите обект – мита, без да правим опит да се съобразяваме с възможните парадигмални различия в доминиращите подходи към него, не е твърде голям /!/

[4] До степен, че всяка по-голяма покупка за детето /напр. колело/, както и всички редовни, но “разточителни” разходи /шоколад/ – зависят най-често не от родителите, а от бабата и дядото.

[5] Започнал на последните, преди написването на тази статия избори – тези за местна власт през м.октомври 1995г, когато се “пропука” желязното свръхдисциплинирано гласуване.

ОТРАЖЕНИЕТО НА ПОКОЛЕНЧЕСКИЯ ПРЕХОД ВЪРХУ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ ДНЕС

И така, освен диференциацията, другата важна характеристика на прехода от традиционното към модерното общество – преминаването от пожизнена възрастова йерархия на авторитета към овластяване на средното поколение, също беше прекъсната през 40-те години и в крайна сметка върната обратно. Настоящият преходен период е поел и тази неизпълнена задача. Има смисъл разглеждането на хипотезата, че именно тази опитваща се да си пробие път тенденция на междупоколенческите отношения, е есенциалната част на заряда, който стои под двуполюсното политическото противопоставяне в прехода към демократизация на обществото[1].
Ако си позволим да огледаме нивото на политическия живот в страната
през такава призма, ще ни изглежда съвсем закономерен фактът, половината от който е всеизвестен – а именно че, единият политически полюс черпи електоралната си подкрепа най-вече от възрастовата група на над 60 годишните, а другият – от групата между 40 и 50 години. През тази призма интерес придобива и коментираният от най-различни гледни точки факт, че единият полюс премина от излъчването на лидери от старото поколение директно към лидер от младото. Представител на “прескоченото” средно поколение поведе единствената частица, която придоби достатъчно центробежна енергия, за да се откъсне от неимоверно силното сцепление, характерно за този полюс. Управлението на страната от другия политически полюс – излъчващ главно лидери от средното поколение, бе прекъснато след по-малко от една година.
“Огледът” на политическия живот от гледна точка на реализацията на тенденцията за овластяване на средното поколение няма как да не ни покаже, че тази реализация е … до никъде. Засега “набегът ” на средното поколение, специално към политическата власт е “успешно отблъснат”, като похватът, използван от старите, е овластяване на младите. Едно бегло поглеждане към парите в ролята им на друго от измеренията на понятието власт разкрива сходна картина: най-набиващи се в очи сред финансово състоятелните кръгове са младите момчета с едрите като самите тях коли и с мобифоните в ръце, скриващи зад широките си гърбове белокосите си старо-номенклатурни финансови “доайени”. Както няма средна класа, нито среден бизнес, така и само тук-там сред придобилите финансова мощ може да се съзре някой представител на средното поколение, например сред реституираните собственици, като най-често разгръщането на неговата реализация е силно затормозено от неуспешни опити да договорира плановете си с чичовци, лели и други съсобственици на възвърнатия имот.
Отделяме внимание на овластяването на младите като “похват” на старото поколение при съпротивата му срещу опитите на средното поколение да заеме властова позиция, тъй като той може да носи в себе си нещо много повече от значението на една случайно избрана “маневра”. На базата на това, което днешното старо поколение е преживяло през 40-те години, има основание да се очаква вътрешна склонност у него да възпроизведе модела, чрез който разглежданата от нас тенденция на модерното общество вече веднъж е била “успешно” неутрализирана в България. В момента, при прилагането на този похват, старите влизат в ролята на външната сила, която тогава /в “сезона” на тяхната младост/ е дала “решаващата подкрепа” на младежа да изхвърли извън борда бащата, дръзнал да тръгне срещу пожизнената власт на стария.
По принцип, разбира се, предназначението на политическата власт съвсем не е да намества междупоколенческите отношения. В “спокойни” времена взаимовлиянията между отделните социални нива са много по-ограничени. Обществена психика обаче, която веднъж е преживяла прецедента на политическа власт, променила коренно процесите, протичащи на социално-психологическото ниво, е склонна да натоварва политическото ниво с такъв неприсъщ за него социално-психологически смисъл. В най-силна степен, разбира се, тази склонност да се възлагат на политическата власт социално-психологически функции се проявява от поколението, което носи в собствения си непосредствен емоционален опит модела от 40-те години на примесване ефектите от процеси, протичащи на различни социални нива[2].
За вътрешноприсъщите функции на политическата власт не е от особено значение как взаимодействуват поколенията чрез нейните канали. Но в случай, че това тяхно взаимодействие, което се наблюдава на по-видимите политическо и финансово-икономическо ниво, може да се разглежда (поради тази склонност на обществената психика, както и поради по принцип нарастващата взаимна рефлективност на социалните нива в кризисни периоди) като показателно за динамиката на социално-психологическата междупоколенческа тенденция, това би бил един изключително тревожен сигнал. От една страна защото това означава, че при такава динамика в момента сме твърде далеч от реализацията на характерното за модерното общество разпределение на властовите роли. От друга страна защото, ако начинът за неутрализиране на тази тенденция, използван на “огледаните” нива, е изоморфен на този, който се използва в социално-психологическия, ролеви план на непосредствено поколенческо взаимодействие, това е начин, който насища междуличностното ниво с изключително висока степен на дисфункционалност. Жертването авторитета на средното поколение чрез “сключване” на коалиция на старото поколение с младото, когато се разгръща в плана на семейната йерархическа структура, е механизъм, заслужаващ символизиране с противоестствения “източен” мит, при това в “доукрасения” му вид: “Синът въстава срещу бащата и бащата го убива… с ръцете на внука си, на когото просто … “смигва”[3].
Съвсем не е необходимо това действие да се развива буквално, за да бъде окачествено като зловещо – за това понятие е достатъчно
“достоен” ефектът от протичането му на символично ниво в реалността на семейните взаимоотношения. Това “смигване” към детето рядко остава пренебрегнато от него – то е силно “съблазнено” от възможността да се намеси в подсистемата на авторитетите и същевременно е задвижено чувството му за “справедливост”, тъй като в неговата ограничена отправна рамка “застрашеният” от детронация авторитет изглежда просто “по-слабият, нуждаещият се от помощ”. Обикновено следват нелепи поведенчески втурвания от страна на детето, които никой вече не осъзнава като неговият начин на “помагане” чрез обезсилване на “силния” авторитет, а се възприемат като негови индивидуални психологически проблеми. Това е механизъм, отключващ пътя към най-тежките юношески “престъпни” прояви. Придобилата световна известност през последните десетина години Миланска школа във фамилната терапия /М. Селвини-Палациоли и нейният втори екип/, която, почти еднствена сред тези среди, продължава най-упорито изследвания не толкова върху поддържащите механизми, колкото върху психосоциалния генезис на психичните разстройства, описва детайлно едно “разклонение” по същия този път, водещо към тежките психотични картини. Между впрочем, по това разклонение ключов момент се явява, макар да изглежда парадоксално, една уж “здравословна” поведенческа реакция на авторитетите – в един “прекрасен” миг те се обединяват, плътно и непробиваемо, в името на детето, разбира се. Именно тогава избухва психозата му.

В приведения от нас конкретен случай също е налице точно такава коалиция, каквато забелязахме на две от “макро- нивата”, съпътствана от опасността от натоварване на детето с чувство за безмерна мощ. Мария привлича Ема на своя страна, настройва я срещу родителите, привежда пред нея “доказателства” за тяхната несъстоятелност, споделя обидата и болката си от тяхното желание да и я “отнемат”, използва я като свой пазач и “говорител” по телефона. Ема е увлечена силно във взаимодействието между авторитетите. Всъщност дори само ситуацията, в която майката се обажда и казва на Ема: “Дай ми баба ти”, а бабата и казва: “Кажи и да не ми се обажда, че ме разстройва”, след което майката най-вероятно отново настоява на своето искане и бабата – също, и каквото и да прави Ема, остава с чувството, че някоя от двете ще е недоволна от нея, но същевременно едната “инструкция” е такава, че я лишава от възможността да каже: “Вие се разберете и тогава ми кажете какво да направя”; представлява удивително добра илюстрация на това, което в литературата се нарича “двойна връзка” /double bind/[4] и което /когато оформя стилът на семейната комуникация/ се счита за приоритетно – патологичната сред комуникационния тип характеристики. Лесно предвидимо е как в опитите си да привлече Ема “разкъсаният” на две противоположни страни “авторитет” в семейството може да превърне най-незрелия, крехък член на системата в действителния авторитет, в decider system, на която принадлежи решаващата дума по всяко действие – дали да ходи на английски, или не; дали семейството да отиде на екскурзия, или на кино; коя дреха – рокличката, купена от бабата, или дънките, купени от родителите, е “правилната” дреха и т.н. Можем да си представим колко лесно се стига постепенно до положението, когато няма да има сила в семейството, която да е в състояние да спре Ема от осъществяването на нещо, което тя си е наумила, просто защото вече всеки е свикнал да си дава сметка, че след противопоставяне, може да чуе от нея: “Отивам при другия”, както и че “другият” я чака с отворени обятия.

При настоящето ниво на развитие на едва начеващи да набират опит и компетентност, но затова пък многобройни и активни неправителствени организациии в защита “правата на детето”, на децата “в риск” и други подобни, или пък на “психологически консултации”, чиито “специалисти” дори и не подозират, че практическата работа с хора изисква многогодишен професионален тренинг, може да се предвиди, как всеки контакт с някоя от тях, всъщност повишава, вместо да намали риска от това, задействалата в семейството дисфункционална посока да бъде подкрепена и засилена от още един, този път външен спрямо семейството, “авторитет” – например като “специалистът” или правовата организация “демократично” /истинската дума всъщност е “свръхлиберално” или “абсолютно безотговорно”/ предостави на Ема да направи избора при кого да живее.
“Специалистът” има и по-невинен начин да задълбочи битката – защо да не си спести усилията по “редефиниране на очакванията”[5], та това е рискован процес, клиентите му ще са далеч по-доволни /и готови да плащат/, ако той просто подчини консултацията си на буквалните очаквания, с които е дошло семейството в нея, а в конкретния случай те бяха: консултантът да “снабди” двойката с психологически умения и подход за спечелването на Ема. Войната между авторитетите, издигаща Ема все по-високо на пиедестал, продължава: единият авторитет е влязъл в коалиция с детето, другият влиза в коалиция с външна сила, носеща “тежка артилерия” – психологически “похвати”: игра “без край” [16, 20].
В този случай родителите на Ема /употребяваме тази дума и за двамата, тъй като “баща” е повече психологична и психо-социална, отколкото биологична роля/ имаха достатъчно психична гъвкавост, зрялост и отговорност, за да не се включат в “равностойна” непрекъсната ескалация на битката. Нека да припомним, че тези хора се бяха отчаяли – нещо, на което са способни само хора, които не се втурват в борба така, като че ли са …“не човек, а желязо”; които някъде в себе си приемат, че човешкото същество по отношение на всяка своя цел, дори и най-”справедливата”, има пред себе си и алтернативата неуспех. Обратното, “успех на всяка цена, отчаянието е слабост, на мен то не ми отива”, е в крайна сметка отричане на взаимозависимостта в човешкия контекст. То е инфантилна илюзия за контрол. То е свръхотговорност и отричане на съществуването на другия. Възможността да спра, да се огледам, отговорността да се откажа когато виждам, че “не става”, не мога, пречат ми, е толкова просто нещо, на което тепърва се учим всички ние, които бяхме подложени на многогодишното “излъчване” на един свръхгероичен, великоотговорен за съдбата на целокупното човечество модел.
Психологическата работа оползотвори именно предпоставката, която отчаянието “отваря” – това, че то е свързано с “пауза” в действането, с вглеждане вътре в себе си, в цялата си гама от чувства, докато доскоро си бил в контакт само с тези от тях, които импулсивно са те водели в една и съща посока. Става възможно конкретните набелязани от теб цели да престанат да държат погледа ти като фиксиран в мишени и да го насочиш отново към по-дълбокия им заряд – потребностите ти. Влязъл в досег с тях, да откриеш, че те търпят формулиране по не еднолинеен начин, че целите ти всъщност са по-широки. Когато на тази база човек се върне към планирането на поведението си, вече е налице една по-голяма степен на емоционално-когнитивен баланс и съответно – промяна на насоката на “действуването”. Целта е не привличане на детето, а “отваряне” на един “запушен” досега канал между майката и бабата: поемане на отговорността, от която авторитетите не могат да избягат[6].
В обществения план може би тъкмо липсата на такава пауза, оглеждане /с която колективистично-моделираната психика не е свикнала/, доведе до втурването към запълване на мъчителните луфтове между старите и новите норми с “действане, действане, действане”, – подчинено на “нормата” на луфта, т.е. няма норма, действай както “ти падне”. Това неиздържане на несигурността е и най-”сигурната” стъпка към превръщането на кризата не в нова възможност, а в страшна опасност от връщане към примитивни и разюздани нива. Може би отчаянието, с цялата му неимоверна мъчителност, на което днес показаха, че са способни немалък брой хора, би могло да се приеме като добър предвестник на конструктивно развитие.
Развитието на картината в това семейство е своеобразен микромодел на развитието на тогавашните процеси в обществото. Споменахме, че двойката дойде при нас през есента на 1991г. Проведоха се 5 тричасови сесии през един месец. Някъде около Нова година Лили се обади по телефона, за да ни информира, че прекъсването на нашия контакт се дължи на това, че след петата сесия тя е била в състояние да установи контакт с майка си, който я прави сигурна, че процесът на договориране между тях ще доведе до преместването на Ема при родителите и. Те, от своя страна, си даваха сметка, че е илюзия възможността предишният и “новият” живот на детето да са като отрязани с ножица един от друг.

В края на предишния раздел споменахме, че и на социално-политическото, и на социално-психологическото нива има признаци на бавно, успоредно и взаимозависимо, почти незабележимо отслабване на “железния” тип съпротива към разместването на властовите роли. На социално-психологическото ниво тяхната проява е малко по-отчетлива. Една илюстрация е фактът, че подобен /по драстичност на разминаването между родителската отговорност de jure и de facto/ на описания по-горе случай се появи в консултацията ни отново едва през настоящата /1996/ година, като този път обаче заявката дойде от представителят на старото поколение в семейството: баба, която от 3 години беше иззела напълно родителската роля по отношение на своя внук. Без изобщо да е информирала снаха си, но сигурна, че ако трябва, ще я доведе и нея, бабата ни срещна с това 4-годишно, изключително интелигентно момче, което на тази възраст още не е проговорило. Тази баба обаче вече живееше с една нарастваща тревога, че нещо ще трябва да се промени. Макар и да не си даваше адекватен отговор, на нея и се беше наложило да си зададе въпроса какво ще стане с отглеждането на момчето, ако тя ще трябва скоро да се заеме с гледането на собствената си майка – много възрастна, но за първи път даваща признаци за трайно разболяване. По някакъв своеобразен начин живият процес, със своите неумолими закономерности и изисквания, се намесваше и си казваше думата – огромната тревога на жената предвещаваше отдаването и на функции, далеч по-адекватни за нейната психо-социална роля и етап от жизнения и цикъл, и предаването на отговорността за следващото поколение на тези, на които тя принадлежи в днешния свят.
Дано се потвърдят нашите наблюдения, че този случай е донякъде символичен за социалната психика – защото ако няма основания за надежда, ако по един зловещо възпроизвеждащ се начин продължим да нагаждаме света към илюзиите си, да “спираме и връщаме назад времето” и да объркваме главата на ламята с тази на “главата” на семейството, у нас бабите ще умират с вярата, че са безсмъртни и всемогъщи, а бъдещето ни, препънало се в граничната бразда между две епохи, ще остане ”нямо”, въпреки високия коефициент на интелигентност, с който обичаме да се гордеем. Други народи са преминавали тази бразда в продължение на десетилетия. В една Англия например, най-видимият аспект на този процес на разместване на поколенческите отговорности – загубата от страна на старото поколение на върховия в обществото икономически статус – е траяла около 20 години. Болката на прехода е била силно проточена. На нас болката веднъж вече ни е била “спестявана” /без да ни питат искаме ли да ни правят това “добро”/, натрупала се е като спестяванията на скъперник и сега боли като рана, рязко нанесена с нож /пък бил той и хирургически/. Но в живите системи, в човешките отношения от всякакъв порядък, така се плаща скъперничеството, проявено по отношение на “почукалите” промени.


[1] Такава хипотеза представлява по същество една от конкретизациите на придобилото публичност твърдение, че демократизацията на обществото се препъва от неизвървяни стъпки на социално-психологическото измерение на прехода.

[2] На тази база може да съществува хипотеза, че и в днешния преход е налице “смесване на символичното и реалното” и че тенденцията, която се разгръща в символичен план на социално-психологическото ниво, бива “разигравана” в буквални, реални събития на сцената на социално-политическото ниво.

[3] Нещата никога не спират дотук. Веднъж отприщена, рано или късно динамиката на мита включва разправата на внука с всякакви други авторитети, докато дойде ред и на убиването на дядото.

[4] Терминът е въведен от Гр. Бейтсън в малка статия от 1956г. “Към теорията на шизофренията”, оказала необозрими ефекти върху теорията и практиката. Обикновено дефиницията на понятието включва наличие на две взаимно изключващи се инструкции, някакъв тип наказание при следването на която и да е от тях, контекстуално произтичаща невъзможност за коментар върху инструкциите от страна на получателя, както и за неизпълнение.

[5] Процесът на редефиниране на очакванията е част от терапевтичния контракт през първата фаза на консултативна и/или терапевтична работа.

[6] Целите на настоящата статия не предполагат подробно описване на избрания от екипа конкретен терапевтичен подход и интервенция.

.  

ЛИТЕРАТУРА
1. Auerswald, E. The Roots of Dissonance in Human Affairs: Epistemological Hostagehood and Escape therefrom. – In: From Diversity to Healing, Durban, SAIMFT, 1992.
2. Ausloos, G. Temps des familles, temps des therapeutes. – Dans: Therapie Familiale, XI,1990,No 1.
3. Bateson, G. et al. Towards a Theory of Schizophrenia. – In: Behavioral Science, 1956, No 1.
4. Bateson, G. Steps to an Ecology of Mind. New York, Ballantine Books, 1972.
5. Bateson, G. The Birth of a Matrix or Double-Bind and Epistemology. – In: Beyond the Double Bind. Ed. M. Berger New York, Brunner/Mazel, 1978.
6. Bateson, G. Mind and Nature New York, Bantam, 1988.
7. Beavers, W., M.Voeller. Family models: Comparing and contrasting the Olson circumplex with the Beavers model. – Family Process, 1983, No 22.
8. Georgiev, R., J.Georgieva. Totalitarian Society in Transition. – Csalad, gyermek, ifiusag, 1994, No 3-4.
9. Georgiev, R., Zh. Georgieva. The Process of Changing the Totalitarian System in Bulgaria through the Eyes of Two Systems-Oriented Family Therapists. – In: The Systems We Live In. Family Therapy Contexts. Krakaw, 1990.
10. Georgieva, Zh., R.Georgiev. Autonomy Turned into a Psychotic Game in the So Called Schizophrenic Families. – In: Towards an Ecology of Mind: The Healing Dimension in Family and Society. Budapest, 1989.
11. Georgieva, Zh., S. Scharwiess. “Family Therapy” of Societies in Transition. – In: Changing Psychiatry in Changing Societies. Budapest,1991.
12. Haley, J. Leaving Home: Therapy with Disturbed Young People. New York, McGraw-Hill, 1979.
13. Laing, R. Mystification, Confusion and Conflict.- In: Intensive Family Therapy: Theoretical and Practical Aspects. Ed. I. Boszormenyi-Nagy. New York, Harper & Row, 1965.
14. Mason, J. et al, ed. From Diversity to Healing, Durban, SAIMFT, 1992.
15. Maturana, H., & Varela, F. Autopoiesis and cognition: The realization of the living. Boston: New Science Library, 1987.
16. Miller, J.G. & J.L.Miller General Living Systems Theory and Small Groups In: Kaplan,H.& B. Sadock ed. Comprehensive Group Psychotherapy London, Williams & Wilkins, 1983.
17. Minuchin, S. Families and Family Therapy. London,Tavistock,1985.
18. Minuchin, S. Family Kaleidoscope. Cambridge, MA:Harvard University Press, 1984.
19. Selvini-Palazzoli, M., C. Selvini, A..Sorrentino Family Games: General Models of Psychotic Processes in the Family. New York, Norton, 1989.
20. Selvini-Palazzoli, M. Towards a General Model of Psychotic Family Games. – J. Mar. Fam.Therapy, 12,1986, No 4.
21. Vassiliou, G., V. Vassiliou On the Diogenes Search: Outlining a Dialectic- Systemic Approach Concerning Functioning and Malfunctioning of Anthropos and His Suprasystems. – Technical Report , XXII, Athens, AIA, 1980.
22. Watzlawick, P., J. Beavin, D. Jackson Pragmatics of Human Communication. New York, Norton, 1967.
23. Watzlawick, P., J. Weakland, R. Fisch Change. Principles of Problem Formation and Problem Resolution. New York, Norton, 1974.
24. Watzlawick, P. The Language of Change. New York, Basic Books, 1978.
25. Wynne, L. Communication Disorders and the Quest for Relatedness in Families of Schizophrenics. – In: Progress in Group and Family Therapy (ed. C. Sager & H. Kaplan). New York, Brunner/Mazel, 1972.

Ако до скоро основните диспути относно психичното здраве, същността на психичните разстройства –  респективно тяхното третиране, се водеха между биогенната и психогенната теории, днес като че ли имаме да си кажем, че и двете не са особено актуални:   социалната, психо-социална  и семейната перспектива придобиха определен приоритет, отразен в Доклада на Световната здравна организация, публикуван на  11 март 2009г. В него се стига до /за мнозина звучащото като революционно/ заключение, че:
индивидуалното лечение не е решението спрямо проблемите на психичното здраве.

Този процес можеше да се предвиди и дори да се ускори, ако по-рано беше получил необходимото внимание фактът, че единствените изследвания върху психичното здраве с прогностичен характер, /даващи прогноза за вероятността за възникване на психично разстройство в рамките на период от 5 години от момента на провеждане на изследването над здрави към него момент тийнейджъри/, и то  – направени при такова разстройство като шизофрения, бяха изследвания, направени в рамките на семейната системна парадигма – от фамилни терапевти, /още в началото на 80-те години/.  Т.е. изследванияq базиращи своята по-късно оправдала се в огромен процент от случаите прогноза, на диагностиката на семейството като система. Т.е. на снетите от тях в рамките на едно интервю с цялото семейство данни за типа структура и типа комуникация на семействата, към които принадлежали тези тийнейджъри.

Насочването на системния тип изследвания не само към семейството, но и към обществото, доведе до твърде неочаквани за мнозинството от професионалистите  в областта на психичното здраве резултати. Например, епидемиологично изследване в Унгария – страна водеща по ръст на самоубийствата, даде изненадващи данни:
Че единствените периоди на намаляване на този ръст са периодите на големите обществени протести в Унгария – периодът около 1956г. и периодът около 1989 година! Както се казва:  “Уау”!!

В последните години  Европейският съюз започна да се отнася към динамиката на броя на суицидите /самоубийствата/ в страните, които предстоеше да бъдат приети в него, като към един от най-точните показатели, най-силно и неотклонно корелиращи с цялостната оценка на степента на изпълнение на изискванията на ЕС и успешност на проведените в съответната страна обществени реформи!
“Уау”, а?!

Т.е. връзката между степента на демократичност, постигната в едно общество и такъв интимен акт, какъвто са самоубийствата /в очите на психиатрите, свързвани пряко с диагнозата „депресия”, при това, най-често „ендогенна”/ вече е влязла като един твърд прагматичен ориентир в практиката на ЕС структурите. И май само…  специалистите  по психично здраве, изостават някъде много, ама много назад…

————————————————————————————————————–

Дааа….. Много се надявам да се позамислят колегите, които са твърдо убедени, че е признак на липса на професионализъм, занимаването с обществени въпроси! Последните, дори когато всъщност са психо-социални, ги отблъскват, защото им намирисват / оу, ужас!/  на „политика”!
И имат арогантността да се „гнусят” едва ли не, от нас – малкото психолози и лекари, които си даваме сметка, схващаме връзката между психичното здраве и… обществено-политическото измерение.

Нека вземат предвид и  се опитат да смелят и следните изречения /синтезиращи изводи от много стриктни – по СЗО-вски проведени проучвания в цяла Европа/ от Доклада на Европейското Регионално бюро на СЗО  по психично здраве. Крайно време е, бих казала! От 2009 г. до сега изминаха почти 3 години! Стига крихме главите си в пясъка. Ето ги изводите:

 „Психичното здраве отразява вида общество, в което живеем”.

„Психичното здраве се явява абсолютно фундаментално за това как функционират цели общества”.

„По-голямата степен на несправедливост повишава съревнователността около социалния статус и статусната несигурност сред всички социални групи, независимо от дохода им, при това не само между възрастните, но и между децата”.  

  „Социалната несправедливост е дълбоко токсична за нас, човешките същества”. 

————————————————————————————————————–

Е, пак си стойте, колеги, по кабинетите! И избягвайте, при това – с погнуса, въпросите на драматичната социална несправедливост на обществото ни!

Зададена от пълната безнаказаност на една партия и нейните структури на „сигурността”, неподложени и до днес от обществото ни на достатъчен натиск за да признаят престъпленията си, смазали живота на стотици хиляди българи.

И поддържана /драматичната токсична за човешките същества несправедливост/ от днешното продължение на зададения от същата партия олигархичен модел /този път, с икономически средства/. Съхраняващ „центъра” на всяка една сфера за минимална част от населението – която е и недосегаема от законите. И изтикващ огромната част от българското население в глухата периферия.

Модел, поддържан дори на чисто визуално ниво от продължаването на резервираността на всички централни градски /и селски/ пространства за паметниците на „героите” на същата партия. Недосегаеми!  

 ——————————————————————————————————————————————–

И още нещо:

Освен неадекватно повишеното внимание, което сме свикнали да отдаваме на индивидуалната патология, оказва се, че един друг тип фактори, на които придаваме голяма тежест – етническите и културни различия, също отстъпват на заден план пред чисто социални и психо-социални /напр. свързаните със семейството/ фактори.

В България проведохме изследване върху социалния контекст, семейната структура и връзките им с психичното здраве и психичната устойчивост при три различни контингента, два от които – български, един- ромски. Ромската група, както и едната от българските  групи – живеещи в традиционен общностен социален контекст, втората българска група – в индустриализирана градска среда.

Според традиционните възгледи за психичното здраве, очаквано би било резултатите на двете български групи да са по-сходни и най-големите разлики да се получат в сравнението между тях и  ромската група изследвани лица.

Оказа се, че когато отдадем заслуженото внимание на социалните фактори – в случая на типа социален контекст, в който живее семейството, се установява, че влиянията на социалния контекст върху психичното здраве надминават по недвусмислен начин влиянието на етническо-културните разлики.

Изследвайки при трите контингента показателя рождена позиция в семейната структура /първо, второ и т.н. дете в семейството/,  установихме  кои позиции се съставят от най-голям процент психично здрави лица, съответно – в кои от тях попадат най-големия процент психично болни лица. Нещо повече –  при контингентите, живеещи в сходен социален контекст – традиционна общност /при които имахме възможност и да обследваме повече варианти на рождени позиции, поради простия факт, че в традиционната общност, семействата се характеризират с по-голям брой деца/,

успяхме да установим класификация на рождените позиции според протективната им функция относно психичните разстройства  /изказано чрез един от най-модерните термини на днешната изследователска наука  –  според устойчивостта към психични разстройства/.  Разбира се, при мъжете и при жените тази класификация има своите специфики.  При жените например, най-голяма степен на протективност установихме при позицията 5-то дете /при българския етнос 100% от жените 5-ти деца са психично здрави/, следвана от позицията 3-то дете, 1-во дете, после се нарежда позицията 2-ро дете и т.н , докато се стигне до  позицията 6-то дете, при която  0% от изследваните лица са психично здрави.

Най-драматичната находка, обаче, е че тази класификация е почти идентична  при жените от ромския и българския контингент, живеещи в един  същи тип социален контекст. Разликите между тези две групи и другата българска група – живееща в изразено градска среда са еднакво големи.

В унисон с последните международни изследвания, проведени от СЗО в цяла Европа, това българско изследване откроява важността на социалните фактори –  на типа социален контекст, както над индивидуалната  патология, така и категорично над етнически фактори, чието влияние сме свикнали да приемаме за  изключително голямо.

 

Очертава се необходимостта да преразгледаме много от мисловните и обяснителни схеми, с които сме свикнали да боравим, за да сме по-ефективни в решенията, към които насочваме усилията си, в превенцията и в промоцията на здраве. Както и за да сме по-адекватни на реалността, с нейното почти необозримо богатство от разнообразни нива, които обаче имат своите приоритети – и, именно по отношение на тях – на това кое ниво разглеждаме като приоритетно, човешките науки търпят развитие, а пък ние – човешките същества сме склонни да показваме най-голяма инертност.

 ——————————————————————————————————————————–

Давам си сметка, че съм малко жестока към колегите. Че не е неразбираемо след насилствения колективизъм, в който живяхме, да се хвърлим масово към фокусирани върху индивида подходи  – във всяка една област, вкл. и областта на психичното здраве.  И да сме много крайни в това.
Че повечето колеги нямат привилегията, която имат фамилните терапевти – да са отворени към влиянията на семейната  – а от там – и към влиянията на обществената система.

Но, колеги:  развитието на процесите в областта на психичното здраве в света няма да ни чака да изживеем крайностите на „индивидуалистичния си стадий”!
Имаме да ускорим процесите на развитие на собствените ни нагласи. За да сме наистина професионалисти ДНЕС! А не да отговаряме днес на нуждите на онова, „вчерашното” общество – което потискаше индивида. Той му беше врагът!

Семейните терапевти сме привилегировани  – но това значи и отговорност да подръпваме напред и по-малко привилегированите от нас. Затова си позволявам да ви поразтърся с остротата на някои от фразите си!
А че сме привилегировани личи и от това, че създадената от  първите фамилни психотерапевти Салвадор Минучин, Джей Хейли, Лаймън Уини, Карл Уитекър, Вирджиния Сатир, Джордж Василиу – който пръв я пренася в Европа и имам честта да е моят учител в областта,  „системна парадигма към психичното здраве”, проправя  път на семейната ориентация  – първо в психиатрията, но в последните десетилетия  – и в практиката на цялостното здравеопазване в Европа!
Днес се създава  модел   на   системно-ориентирана фамилна медицина /развита  в най-голяма степен до сега в Скандинавските страни/.

В някакъв смисъл обаче,  колеги, всички, които сме отрасли в една жестоко дисфункционална обществена система, бихме могли да превърнем това в професионална привилегия.
Та, нали ние имаме опита, сетивата към огромното въздействие на по-широката система върху всеки един от нас.
Остава просто да изберем дали да го оползотворим като наша опитност! Или да се оставим сляпо на последиците му – захвърлящи ни сега в обратния полюс на континуума: крайностно индивидуалистичен подход.
Добър избор желая! Макар и не лек!

                       Покриваме комплексите си с мания за величие и с безразличие.
                      
Знаете ги  тези мрежички, опасани с дървен кръг. По него –  перца. Тези –  дето били с индиански произход. Появиха се –  след промените, разбира се. Както множество други неща. Иначе отдавна станали … обичайни  за неопасания с бодлива тел свят.
Докато на нас и бананите ни бяха дотолкова необичайни, та обичта на източно-германците към тях, съпроводена с настървение, будеше бурни коментари сред западняците.  Накрая, на „нашите хора” им се наложи  да издигнат специален лозунг: „Заради това, че се нахвърляме на банани, не ни обявявайте, моля, за маймуни!”                                                                                                   

Не знам за тях, те поне си разкараха стената…
Но с нашата си Берлинска стена – както в Инициативата за демонтирането наричаме „паметника” на съветската армия – верно, на маймуни ни направиха!
А, чакайте да не забравя – другият начин , по който го наричаме е: МОЧА. /Добре звучи, нали?/:  Монумент на окупаторската червена армия.
Имам чувството, че българското общество най-търпеливо чака една група от своите съграждани да израсне, да надмогне шока от детронирането на любимата партия-майка, от издърпването на табелката RESERVE от масата на властта, от катастрофалното сгромолясване на СеСеСеРе, от отбиването от цицката на Голямата Майка, или както те си я знаят Матушка Русь.
И ги кътка. И гледа на тях като на… бебенце. Държи ги на биберона – залъгалка /упоменатият МОЧА/.  И на памперси… И нехае, че на „бебенцето” вече отдавна мустаци му никнат, братче! Чака си ги – да надраснат … загубата. На това, дето бяха възприели като вечна власт.  Да узреят за това да приемат, че реалността вече е друга и връщане назад няма.
А те – тъкмо спрат да се подмокрят. И – хоп: ретардация!
Тъкмо отпуснат захапката върху биберона – и хоп: пак го захванат – направо с нокти и криви от употребата му зъби!
……………………………………………………………..
Абе, ние нямаше ли да си говорим за Dream – catcher-а?
Да!:
Тези  кръгове с мрежичките и перцата, след промените почнахме да си ги донасяме оттук-оттам. И да ги увисваме край леглата си.
Защото най-ни пасна едно от вярванията, свързано с тях, че те улавят кошмарите, задържат ги на мрежата  и не ги допускат до нас!
А ние, както се знае, имаме много кошмари!
И ни идва добре да си представим как те просто ще се закачат на спасителния дрийм-кетчър, като комари по лепкавата повърхност на електрическо противокомарно съоръжение. А ние, като едни дечица, ще си тичаме свободно из нощните поляни на Морфей. И ще можем да разчитаме, че до ръба на пропастта стои надлежно назначен „спасителят в ръжта”, хваща ни и не ни оставя да паднем в нея.
Моят  ловец на сънища
си го донесох в началото на 1997г. като подарък  след едномесечно обучение в Щатите.
В първите дни на което обучение в Портланд, Орегон, направо си бях заплашена от гладна смърт. Свидеше ми се хляб да си купя, понеже още не се бях отучила от закопаващото „превеждане” на цената в български левове. Резултиращо в ступор пред колосалните суми. Тъй че, оценете какво израстване съм направила до края! Подарък!  Внимателно подбран измежду хиляди, милиони възможности. Dream Catcher.  Уловител, хващач на сънища!

На връщане минах отново през Ню Йорк , защото там  живееше един скъп за мен сънародник и колега, когото преди 1989 го бях отписала, защото от мъртвец писмо да чакаш беше не по-малко безнадеждно, отколкото  от „беглец”.

Като се видяхме, освен че му казах: Толкова години съм си мислела, че вече никога няма да те видя!  и той ми каза: „Видя ли! Никога не казвай „никога”!”, ме заведе да ми покаже кабинета си –  беше изпълнил мечтата си – кабинет не къде да е, в Манхатън! Междувременно отдавна се бяхме разделили „идеологически” в професионалните си подходи, тъй че вместо да ме впечатли психоаналитичната „кушетка”, погледът ми беше веднага хванат от  мрежичката с перца, провесена до нея.
И неговият „хващач на сънища” се оказа подарък. Но – от пациент. И, освен това, приятелят ми го гледаше с насмешка:„Веднъж спах тук, в кабинета. И такъв кошмар сънувах – май беше най-големият в живота ми!”.
Понечих да му разкажа колко съм била впечатлена от „хващача” на колега –американец. А той, като един истински аналитик, па и в качеството си на семеен приятел, ме прекъсна: „Ти сега да не мислиш да ме посвещаваш в някое похождение!”.  „Не, бе!” –  викам –  „Хората не си го държат до леглото! За тях той е „ловител на мечта”! И си стоеше на най-централно място в дома на човека. При това, не във вида, в който е бил купен. Перца, топчета и  цветни камъчета има не само по периферията на кръга, ами  пръснати из самата мрежичка. Тя се разглежда като “the web of life”.  Символ на индивидуалната „плетеница”  на живота, на тоя живот, дето го живее собственикът на dream-Catcher-а.”.

Мддааа. Мрежата е зададена като една канава, но собственикът и  участва в извезването по нея на събития от живота си.  Символизирани от подбрано от него ценно камъче, перце, камбанка, каквото си реши.
Но най-вече решава, разбира се,  КОЕ събитие да сложи в кръга. И още по-най-вече – понеже пространството съвсем не е неограничено, от време на време: Преизбира.
Ако много събития са му се виждали заслужаващи „увековечаване” и бая е запълнил кръга, му се налага да преоцени и да махне някои от тях, щото нови ценни за него неща му е поднесъл животът /с неговото съучастие/  и  ако прекалено му се свиди да махне нещо, ще изглежда, че вече е… умрял.

Ако сте забелязали, точно в центъра на кръга има едно топче и перце. Така се продава Dream-Catcher-a. Струва ми се, че то ни предпазва, когато емоцията ни е свръх-интензивна и си казваме: „Еееех! Това е най-голямото нещо в живота ми! Никога не бях преживявал такова, и никога няма да има нищо по-голямо от това!” И сме склонни да  го фраснем решително в центъра!  И ако не беше зает центъра от едно, още необозначено топче, там си от самото начало, като нищо бихме лепнали  там това, че днес: „Той ми каза, че ме обича!” Па и ще го изобразим с най-големия камък, издържим от мрежичката.  А съвсем скоро ще си кажем: „Лелеее, тоя беше такъв идиот!!!”
Та,  преди да сме научили жизнения урок, че не всичко дето хвърчи се яде, ще сме боднали  в центъра и зашили колкото се може по-стабилно, някое стърчащо камичище, изобразяващо всъщност едно никакво, па дори и срамничко, увлечение.

……………………

На това място  в  София,  където, в годината в която съм родена – 1954, в деня , на който съм родена – 8 септември, е щръкнал във висините щикът на съветския солдат и си стърчи там и до днес, на същото това място, някога е имало алпинеум. Най-богатият в Европа – от него са се захранвали с редки видове и екзотични растения алпинеумите на големи европейски столици. Място,  за очите-  цветен празник. А към душите  –  тихинко, недоловимо нашепващо посланието колко уникална красота съдържа всяко живо създание  – от най-малкото до най-голямото, от най-често срещаното, до най-рядкото. И как всяко късче от това разнообразие има своя уникален принос към единното усещане за красота, зареден с което, си е тръгвал минувачът.

За да го носи със себе си, да го има предвид по пътя си, когато среща божии творения. Когато контактува или взаимодейства със себеподобните си. И особено, когато му се струва, че неговото виждане е най-правилното и най-прекрасното за всички.

 Е, символът на точно това –  последното, на това НАЙ!, са боднали на същото това място! На мястото на този, изпреварващ времето си символ на многообразието и цветността на живия процес, на мястото на това цветно топче, съхраняващо центъра на кръга на споделеното ни пространство, предпазващо го от прибързани избори по увлечение, точно на това място се нахвърлили едни хора, които трябвало да покажат, че са били напълно убедени, че строят „последния и най-висш стадий на развитие на човечеството”, че са хванали за рога това, Голямото, което никога дотогава не се е случвало, пред което, всичко, ама всичко  в човешката история – камо ли в историята на една Българийка, бледнее направо като бяло петно. И което, никога, от никое следващо събитие, нямало  да бъде настигнато по стойността си! То ТРЯБВАЛО да бъде изобразено там и така, че „Витоша да не му прави конкуренция” – буквален цитат от протокола на обсъждащите избора на мястото за Паметника на Съветската Армия от 1947г. Така, че да…  упражнява възпитателно въздействие…

И както записаха това за „най-висшия и последен стадий…” по хиляди пъти в хиляди учебници и луксозни издания по най-различни дисциплини, но с почти еднакви думи,  така осеяха централните пространства на хиляди градове, села и паланки с почти еднакви „паметници”. Съпроводени с ура, венци, цветя и слова на безмерна възхвала.

 Звучащи също така еднотипно, като извадени от описанието на картината на една натраплива невроза. Или, ако предпочитате  –  от  излиянията на влюбен юноша, безкрайно скучен за околните, но дебнещ всяка минута за да спомене името на възлюблената си и да повтори, потрети, попети, подесети, постотни  несравнимите и, и  твърдо недостижими от друго човешко същество, достойнства.   

При натрапливата невроза, /пък и при влюбения юноша…/, поне се знае, че колкото по-често повтаря „магическите” фрази и/или ритуали, толкова по-силни са „забранените” желания и импулси, които го тревожат и които той избутва надолу чрез изговарянето на тези фрази. Което му помага за известно време да ги удържи. И след това се надигат отново, тревожат духа му и той пак се хваща за ритуалите и магическите заклинания, за да си осигури временно спокойствие. И пак , и пак… Някои хора с тази диагноза си мият ръцете с прилежността на хирург преди операция и то по…30-40 пъти дневно! Кожата им се свлича, но не могат да престанат, защото не ги ли измият, тревогата им прераства  в паника, защото… О, ужас! Мръсните помисли напират да стигнат до съзнанието им!   

Да, проглушиха ушите ни, изсушиха ни от неиздържима скука, а и държаха да ни включват и нас в повтарянето на заклинанията. Задължителни –  едни и същи, едни и същи, при всеки изпит, при всеки доклад, при всяко изказване, напълно независимо от повода! Изсушиха всякакъв живец, заместиха цветността с отчайваща сивота, с одървили се, безлични,  въоръжени до зъби каменни фигури на Героите на Великата Революция.    

Я да подходим малко като моя приятел, психоаналитика – той не пропускаше никакъв детайл.  По-горе казахме: да засвидетелстват убеденост! Пред кого трябваше да се засвидетелства тази убеденост?
Ами, пред този, който ги убеждаваше! Че ги е вкарал в правилния път. Че ги е освободил от всички измамни илюзии и им е подал единствено вярната илю… , пардон, Истина. Единствено правилната посока! Прекия път към висините на човешкото развитие! Извел ги изведнъж НАД  тези, които са били по-нагоре. Вълшебен път, чрез който:  По равното, по равното – па хоп, та, на върха!

Неговото име беше записано на първо място в Преамбюла на българската /комунистическа/ конституция: „На 9.9. 1944г. с решаващата роля на Съветската армия”!…

В памет на решаващата му роля за вкарването ни в правия път, Нему бяха ръкотворно сътворени най-високите каменни изрази на почит, надписани със златни букви! От признателна България!

Които гледаме с окаменели физиономии и до днес.

Нему се кълняха във вечна обич и признателност. И му засвидетелстваха неутолимата си нужда от връзката с него.

Кажи ми как да живея без теб – разкрива душевните си трепети певица, съпровождаща ги с поклащане на разголени цици.
Като слънцето и въздуха си за мен – се лееха задушевно слова пред паметници, размахващи оголени щикове.
Нищо ново под слънцето на България! 

А „слънцето”, около което се върти всичко, долу на земята и, е представено от най-мрачния и период.
Моделът на тези паметници, надскочили всичко наоколо си, доминиращи безпрепятствено централните пространства, диктуващи облика им, моделът „или аз, или ти!”, моделът „кой кого!”  е навсякъде в нашите взаимоотношения. В трафика по шосетата или в трамвая – където всеки спор се свежда пряко до „аз ли съм повече от теб или ти от мен?!”, „Кой е по-по-най?”, в семействата ни и  в работните ни екипи, където различните гледни точки никога не стигат до синтез, а остават една надпревара и умения да наложиш твоята и да избуташ всички останали в периферията, в училищата където въведохме обучения в умения за водене на спор, в които ги учим – децата си,  на същото – как да се правят  че изслушват събеседника, без да оставят нищо от казаното от него да бъде асимилирано от тях, за да има шанс какъвто и да е обмен между двете позиции,  в „диалозите” по телевизията. В сферата на енергетиката където един гигант е заел центъра и владее монопола над тази сфера, диктува пазара,  а всички останали – са избутани в дълбока периферия. Без никакви шансове да  издрапат от нея, ако ще сред тях да са се пръкнали световни капацитети, таланти или дори гении. В сферата на архитектурата, в сферата на европейските проекти – където едни и същи организации печелят всички конкурси. Има ли изобщо сфера, в която да не се е настанил този модел? А да не захващам изобщо сферата на отношенията между мнозинството и малцинствата, че там си е направо като че ли сега ни е паднало да си върнем на някого за преживяното, да  влезем ние в ролята на братушките и хем да притискаме главата на „по-малките” в калта, така, че изобщо да не могат да си я вдигнат от там, хем да им натякваме как всъщност, те ни експлоатират и се възползват от нас, позовавайки се на някой тъп, повтарян до изнемога пример, равностоен на онзи от времето на соц-лагерните отношения: „ние, руснаците  ви приемаме  скапаните , развалени домати, дето всеки друг би ви ги върнал”.
Или аз съм горе, а ти си долу, или ти си горе, а аз съм долу! Друг вариант нашият взор не провиди изобщо. Или Ти/или Аз. Или/или! Ама такова:  ти и аз… Хеле пък: Аз съм ти, ти си аз!… Оперирани сме от всякаква кооперативност, от взаимно-изгодно сътрудничество с насрещни, взаимо-допълващи се нужди. Самите думи се отхвърлят моментално от мозъчните ни кутии като приказки  за баламурници. Защото бяха употребявани до безспир, когато цялата ни действителност представляваше пълното им опровержение! И сега дори и не подозираме, че това не значи, че зад тези думи изобщо няма  реални, възможни, конструктивни процеси на човешко взаимодействие. Просто с тях беше злоупотребено…  Чрез тях ни бяха пробутвани съдържания, които нямат нищо общо със смисъла им. Служеха за опаковки на точно обратните явления.
По същия начин, както завоевателят биваше наричан и представян за освободител, комуто се дължи почит.

И сега СОС е обявил конкурс, чрез който, ако може, някак си да го вместим, в околната среда, да го облагородим топ-символа на този модел.  Да го променим, без да го променяме! А иди промени модела на диктатурата на Едното над Всяко друго, без да отмахнеш диктатора, смачващ и хората и всичко в пространството около себе си.
Около който дори птици не идват!
А, заобиколи го някак  диктатора, завзел топ центъра!
Съдържащ в себе си целия модел, който беше наложен над обществото ни. Моделът, в който различното, инакомислието се умъртвяваше – буквално. По най-садистични начини!  И с чувство на изпълнен дълг! Към най-„хуманния” строй! Към висшите цели на човечеството!
Поне да го озаглавят този конкурс подобаващо – е, да заимстват названието на една от книгите на арх. Белчо Дончев, да подадат ясната инструкция: Кошмарът ТРЯБВА да продължи! 

…………………………………………………………

Алпинеум в центъра на централния град на една страна! Символът на  „единство в разнообразието, разнообразие в единството”.  Освен, че, както споменах, богатството му, разнообразието е било такова, че се е правел износ от този алпинеум, самият факт, че е бил в топ центъра на града е бил изпреварващ тенденциите на най-развитите градове от онова време. Защото едва сега, централните места в европейските градове се оформят по модел, ценящ живота в неговото разнообразие. Със съоръжения –  когато се поставят такива, не внушаващи съзнание за това колко сме малки и нищожни, а подаващи възможността да водим разговор с приятел, подслушван от седящите до нас фигури на двама от най-големите ни поети. И може би, ако се вслушаме, да дочуем и ние нещичко от техния разговор.
Или да поседим, в най-голямата жега, на удобно направения бордюр на пръскащо бодрост фонтанче: от едната ни страна безделник, чакащ  да дойде времето му за здраво пиянство, от другата – професор, замислящ новата си теория. Неразличими един за друг,  по никакви от относителните и изкуствени критерии за диференцирането ни. Срещнали се в общата си потребност да почерпим от живителната енергия на водата.
И чак като живнем,  да забележим, ако междувременно човекът до нас не се е оказал твърде интересен събеседник:)
, паметника на някой наш заслужил предшественик. Около който, всъщност, е изградено фонтанчето.
Едва сега скулптурите, статуите, паметниците, се правят така, че не те да са най-важното, а да ни събират, да създават и стимулират живот около себе си!  Да са  в услуга на най-ценното, на  радостни, освободени, неподредени по списък или с предварително закупуване на билети културни събития, демонстриращи уменията и талантите на избралите улицата за своя сцена. Пряко включващи публиката и подтикващи приятни вълнения и интеракции между людете.

А тогава – тогава все още едва са си проправяли път към центъра на общественото съзнание такъв тип модели. Като послания и енергии, с които е зареждал човеците, като изведен в центъра на един столичен град МОДЕЛ на взаимодействие между елементите на живата система, нашият алпинеум бил авангарден за тогава.

Днес  за обединена Европа, тези послания са централни! У нас – клюмащи по перферията,  вместо да стъпят на почвата, която им е била подготвена, сега, те ни звучат „като на арабски”. „Мултикултурно” – каква мръсна дума!

Даааа, така се докарахме. И как да бъде?!

Ама нали, все пак  – сме били напред с МОДЕЛА на многообразието, с онзи алпинеум? Толкова ли няма следи в сърцата ни, в душите ни, в светоусещането ни?

Е, втурнаха се и туриха на мястото му едно неживо, но надвиващо височината на дърветата  изображение на вдървени физиономии, силно въоръжени. И ни възпитаха с него. И продължават да ни възпитават. А ние – дотолкова сме възпитани вече, че не можем и да си представим да отвоюваме завладяните от тях наши, общи, съвместни, споделени пространства, нацвъкани без следа от опит за търсене на консенсус, което ще рече НАСИЛСТВЕНО нацвъкани с техните НАЙ-НАЙ-НАЙ значими за всички времена символи. Не смеем да си представим – повечето от нас, как така ще ги отшием отбелязаните от тях събития и ще ги заменим с други. Веднъж построен паметник – завинаги паметник! Туй то.
И общият ни Дрийм Кетчър изглежда така, като че ли животът ни е спрял и никога няма да продължи!
Като че ли България е съгласна и до ден днешен с определенията на онзи си съпруг, побойник, на който я бяха продали. И който, като кажеше, оооо че къде съм аз, бе мила, в твоя дрийм кетчър, аз съм най-доброто, което ти се е случвало в твоя мизерен живот и което някога ще ти се случи.  Ти се роди на нашата сватба!  Освободи веднага центъра и постави образа ми в него, така че да засенчи всичко друго!  Разбира се, мили мой,  не само му отвръща, но и го  прегръща нещастната жена, гледайки да удържи ръката му, която вече посяга отново към дървото, с което я е наложил преди половин час, аз такъв камък ще сложа там с твоя образ на нахлуването ти в живота ми, такъв гранит ще подбера, че всичко друго пред него ще е като… песъчинки. Като слънце ще свети и завинаги ще остане там.
По-интересното е, все пак, че и днес, когато тази нещастна женица успя да се разведе с побойника, той я преследва, заплашва я, държи се като че ли тя продължава да му е съпруга, обвинява я в невярност. „България – невярната съпруга на Русия!” възмутено се провикна един от най-приближените хора на Путин. И България си затрая… не посмя да отбележи, че, чакай бе, тоя къде оставя една думичка, думичката: „бивша”.
Той подкупва децата със скъпи подаръци. Част от тях  ги приемат с удоволствие и ежедневно повтарят като ехо, чутото от него.
Всъщност, знаете ли, те са точно тези, които помнят побоищата, и вътре в себе си таят неистов страх, че всеки момент побойникът може да се нахвърли отново.
Друга част помнят ужаса от побоищата и се напинят да и помогнат да махне проклетия паметник на побойника от центъра на канавата на живота си. Да го запрати в музея на спомените – на най-унизителните и неприятни спомени – нейни и на семейството, изображението на които няма място върху канавата на събитията и фигурите в живота им, на които дължат Уважение и Почит. Камо ли пък –  от които да извличат гордост!
Не са ли затова паметниците????
Трета част не помнят или не искат да помнят. И нехаят. Поради което гласовете на подкупваните от побойника и особено /психически/ застрашени деца звучат най-силно.
И майка България не взима решение. Канавата на живота и стои такава, като че ли, оттам нататък, след оня злополучен насилствен брак, тя вече не живее. Центърът на живота и е зает веднъж и завинаги от нещо зловещо, от което няма отървия.
На него пише „слънце”, а то разпръсква мрак.

Имаш 1300 века история – викат част от децата и.  Този период е бил само 45 години. Погледни изображението на живота си – 90% от отбелязаните събития са от този кратък период. Изглежда като че ли, не те е имало преди той да се появи, няма те след него и няма да те има!

А има и едно дете, дето си представи, че начинът да се отървем от този модел е като го укрепим!! Щом пък може да има 47 метров паметник на чужда армия, що пък да няма 133 метров паметник на Левски? Там, на баш границата, като размахан среден пръст към Турция! То, горкото, може би е най-непримиримото с тази несправедливост,  но е и най-попилото модела на меренето,  на диктата, на надделяването, на смачкавнето на всичко около себе си. Айде, майко, вплети сега в канавата един още по-грамаден камък. Е, няма да е в центъра, но пък ще е точно три пъти по-голям от този, посветен на побойника! 133 метра.  И ще е на твоя си част, на твой си вътрешен герой. На най-светлата ти част! Превърни я и нея в каменен гигант – още по-грамаден, още по-застинал, още по-внушителен.

…Край! Казва си майка България.   

……………………………………………………

До къде бяхме с дрийм-кетчъра?…
А, да… бяхме стигнали до това, че така хващачът на сънища не просто отразява живота на собственика си, той го стимулира да  преосмисля, да преоценява.  Както и  го учи да е по-пестелив в преценките си. Да не се изхвърля! Да има предвид, още днес,  утрешния си поглед.

И постепенно, ако на мрежичката  сме отразили адекватно  /с размествания от време навреме/ наистина съществените събития, оставили следа в индивидуалния ни път през живота, в един момент, когато почнем все по-дълбоко да се замисляме каква е мисията ни –  както е модерната, изхабена от произволно-повърхностни употреби,  всъщност прекрасна думичка,  МИСИЯТА ни на този свят: тогава ловецът на сънища има шанса да ни покаже, да съзрем, да ни насочи към това да уловим  същностното за тази поредица –  уникалното за нас. Това дето спи вътре в нас като полу-осъзната или напълно неосъзната, дълбока мечта.  Dream catcher!  Хванали сме Мечтата!  Извадили сме от пластовете подземни води Смисълът. Смислообразуващото измерение на личността ни. Красивото духче, чийто представител сме на този свят! И сме в състояние да се насочим по-пряко към материализирането му в него.
Едва тогава, ако искаме, бихме имали основание да наречем по някакъв начин онова цветно топче, дето през цялото време е стояло в самия център на мрежата на живота ни. Уловили сме най-голямата риба, която разгръща способностите ни.
С която можем да дадем вече целенасочено и най-пълноценно своя уникален и истински принос в нахранването на невероятен брой хора.

А в края на живота си, ще сме улеснени да направим  … оппп, една друга зацапана от употреби, на път да се изнизва безсмислено покрай ушите ни,  думичка- ИНТЕГРАЦИЯ на живота си. Ще го погълнем външното – събитията, като единна, изтъкана от тях нишка, ще го усвоим дълбоко в себе си.  За да сме в състояние да фокусираме само най-най- ценните , най-смислените уроци и да ни остане време и енергия да им проправим канали за да бъдат „чути” – да ги предадем нататък. Да станем предци на някого, на нещо, а не просто предшественици.
Не е лесно  пътешествието, май!  По никой начин! Затова е толкова важен малкият ни помощник. Dream- Catcher-а.

И, като всяко „нещо”,  като средство, а не като целта сама по себе си,  не е нужно да го надценяваме!
Но, като всяко средство, ако се изкриви, то от помощник, се превръща в пречка. На и без това трудния процес.
Като развален компас. Не само не подпомага пътешествениците, но ги  заблуждава и обърква и затиря все повече и повече.  По-ще имат шанса да го завършат без да издъхнат в дълбоки дебри, или паднали в някоя пропаст, ако са хич без компас, отколкото с развален такъв.
Тъй че, или хич не си правете
Dream-Catcher, или го правете с вниманието и прилежността, и отговорността, която изисква правенето му.
За да не се превърне в провокатор на кошмари!

Хеле пък, когато опират нещата не до „дизайна в развитие” на индивидуалния ни Dream Catcher. А до този,  чиято канава е разпростряна върху  земята на един  град, на една държава. Върху споделено пространство!

Е, честит празник на архитектурата!
Думата монумент идва от латинското “monere”, което означава “да напомни” или “да предупреди”!

                                                                                       Понеже е и празник на поезията, /Честит и той!/,
преди много време един от тези, дето ги наричаме безсмъртни поети, отправи предупреждение. Оттогава и до днес, поемата му за един паметник, не се пропуска дори от сухите енциклопедии, когато се разисква що е то „паметник”.

А в литературните критики пише така:
Централна тема на “Ozymandias” е неизбежният пълен упадък на всички лидери, които строят империи и на империите, които те строят.

Шели:  ” Ozymandias
I met a traveller from an antique land
Who said: Two vast and trunkless legs of stone
Stand in the desert. Near them, on the sand
Half sunk, a shattered visage lies, whose frown
And wrinkled lip, and sneer of cold command
Tell that its sculptor well those passions read
Which yet survive, stamped on these lifeless things
The hand that mocked them and the heart that fed
And on the pedestal these words appear:
“My name is Ozymandias , king of kings:
Look on my works, ye Mighty, and despair!”
Nothing beside remains.
Round the decay
Of that colossal wreck, boundless and bare
The lone and level sands stretch far away.

 

“Гепнах” си един статус на Белчо Дончев за това заглавие. Един от хората, дето ми е като учител в тоя свят.
От много хора учим.
Малко са хората, които са ни /като/ учители.
За мен – са неколцина.
Един друг от тях ми се появи днес, както си вървях по улицата. Бях използвала току-що негов урок.  Без даже да се усещам, че го правя. Така съм го… попила.  
Ходих на някакви физиотерапевтични процедури. Излязох. Качих се в тролея. С тая ръка, дето я подлагам на тия процедури, не можах баш да си продупча билета. Само се отбеляза там нещо. Седнах си.  
И гледам, една жена отиде до предната врата и занарежда на една друга: “Ама аз Ви казах да пресечете и да се качите на тролея от другата страна, за да отидете до Хаджи Димитър. Сега ще отидете към Университета”. И след малко: “Трябва да слезете не на следващата – че те тук не се засичат, а на по-следващата, да пресечете и да се качите от другата страна”. 
Безмълвно я слуша получателката на тези инструкции – една изпружила се до сами вратата  слабичка, възрастничка женичка. Изпружвайки се все повече от тревожността, която е вътре в нея. Както и от тревогата, вливана и от тези думи.  Напъващи пружината в нея до скъсване..
И за човек като мен – дето “неговите хора” в тоя свят, са хората с психични проблеми, по всичко личи, че… нищичко не отбира! А и каквото отбира, и е напълно невъзможно да го изпълни.
Мдда.
Интересно, че преди да се кача, се бях колебала – дали да не тръгна пеша. И не ми се ходеше тая първата част от пътя… Нататък – с удоволствие. ОТГОРЕ НА ТОВА, ДАЖЕ БИЛЕТЪТ МИ НЕ БЕШЕ ПРОДУПЧЕН! 🙂 Шегувам се, не че иначе нямаше да се задвижи моята си пружина. Тази на отговорността. А защото някак – решението ми в тоя момент, беше едва ли не предварително подготвено или поне улеснено от едни дребни нещица. Може би значета, ако реши човек да ги приеме така.  До степен, че –  казано буквално, нищо не ми костваше да взема това решение.
То просто и нямаше как. Когато си единственият в дадена ситуация, който все пак има ресурсът да се поразбере  – донякъде поне, с напълно объркан човек…, който ще може, каквото ще му казва, да му го каже така, че да го поуспокои, а не да му разтегли  още  пружинката, дето и без това го е изпружила до почти вдървена поза… Щом си придобил можене на  нещо, дето няма как да очакваш, че го могат другите – ти става и задължение, да го НАПРАВИШ. Моженето е и отговорност. Та, ме изхвърли мойта си пружина, станах, отидох до предната врата, казах на женицата, че аз ще сляза с нея, ще я преведа отсреща и ще я кача на тролея към Хаджи Димитър. Не сега, не на тази спирка, дето идва, на следващата. /Това си беше приносът на предишната жена, ако не беше тя – аз нямаше да го съобразя/. Предложих и да седне, видях, че не реагира на това – прибавих едно  -” или да си стоиш тук”.  Тя кимна облегчено. Показах и къде ще съм – и седнах наблизо. Беше застанала така, че на първата спирка, шофьорът се опита да постави въпросът като как ще си отвори вратата. Беше толкова ясно, че жената няма да помръдне, че един мъж му каза:  “Няма да я отворите.”  И нямаше коментари!
Това ме подсети, че преди да стигнем до следващата, ще трябва да я “изместя” от там. За да може като стигнем, да отвори той  – и да слезем. Иначе проблемът ще възникне на самата спирка и подканите, изказани с елемент на спешност, ще я паникьосат и кой знае какво ще произлезе…
Такаа, постигнах това. Подхванах и ръката, че да не падне по завоите. И тогава сверих тя знае ли изобщо нещо освен това “Хаджи Димитър”. Знае ли къде отива. Понеже не познавам квартала, се налагаше да сверявам и с хората наоколо, въпреки риска да се чуят ужасени реакции, когато лъсне степента на объркването и. Които пък – да я дообъркат. И увеличат вероятността да не възстанови нищо от малкото, което би могла да възстанови. Част от номера беше: хем да взема инфо от тях, хем да ги обезкуража от това да изразят реакция. И, естествено –  самата аз да остана спокойна, независимо каква нелепица изтърсеше тя…
Е, нелепицата дойде буквално на първото изречение – представа нямаше от адреса си, хвърли моментално бомба с това, че спомена някакви гробища! Каквито – както подозрях, потвърдено от “публиката” – в Хаджи Димитър няма…
Мдаа.  Стъпка по стъпка, ще го караме…
Макар, че взе да ми се загнездва мисълта дали не трябва просто да се заведе в полицията. И до сега не знам точно защо я отхвърлих – поне два пъти в целия тоя процес възникна като алтернатива…
Вероятно, защото това можеше да се направи към всеки един момент. От всекиго. Много лесно можеше да се стигне до него. Без да се оползотвори шанса да се оправи жената. А последното – че е възможно – го знаех само аз.
За да не възникне тази опция като моментален съвет и  дори решение на “тълпата”, още при нелепицата с “гробищата” –  вероятно съм успяла да ги включвам и да ги дистанцирам едновременно. И вероятно съм успяла да излъчвам пълна сигурност. Нещо като това: че знам какво правя. 
Наистина, малко след това, като отказах да се паникьосам или да обвиня, че не знае нищо, тя подаде, едно по едно, някакви ориентири. Всъщност в краткия път от слизането ни до отсрещната спирка  – на спокойствие, без “публика” за удържане, разбрах и че се е губила и друг път и че децата и сигурно са се обадили вече на мъжа и,  /че тя мобилен няма/, че той сигурно вече я търси, хвърлен в ужас, както  и че,  ако слезе на спирката си, ще си разпознае блока. Даже някакъв номер спомена.  С помощта на някакъв човек, вече  на самата спирка, от която трябваше да се качи за нейната си посока, стигнахме до вероятното название на спирката. Названието беше такова, че аз лично, с целия си /изключителен!:)/ интелект, трябваше да го накарам три пъти да го изрече, за да съм в състояние да го повторя правилно! И вече изобщо не мога да го възстановя. Камо ли женицата…  В последния момент, даже, всъщност,  установих, че тя е по-наясно от мен кои номера тролеи ходят натам!
Опитах още на спирката, но никой не даваше знак, че ще поеме.., така че,  като я качвах на тролея, просто ми се наложи да “заповядам” на една сравнително млада жена  да поеме ангажимента тази женица да слезе на спирката с ужасяващото паметта име…  Младата се опита да ми каже, че няма да пътува до там, но аз казах:  “Ще осигурите друг да я свали там!”. Имаше някакаво минимално кимване.
Това беше.
Оттам си продължих към къщи. Пеша – беше ми го осигурила това женицата. 
С безпокойството, което ме обзе, разбира се, още докато я качвах, че… не знам какво ще стане нататък.
Появи се мисълта /естествено вътрешният ми критик не пропусна да ми зададе въпросът: какво пропуснах?!/  дали не трябваше непременно да им кажа, да не я питат нищо повече, просто да я свалят там. Щото – представих си колко лесно щяха да я върнат в пълната обърканост, ако я заразпитваха по недостатъчно внимателен начин и без сдържане на собствената си тревожна реакция…   
Мисълта дали не трябваше да се кача и аз с нея, ми мина, разбира се. Макар и надделяна веднага от самата представа, че го правя… И чувството, че  това –  вече, ми идва много!
Така очертан, чрез нейната намеса в маршрута ми, пътят ми мина през бившото училище на две от децата ми. Откъдето нямаше да мине, дори и да бях тръгнала пеша от самото начало. И  там, изведнъж се сетих, че аз тази нощ бях сънувала, че питам едната си дъщеря къде им беше училището и тя ми обяснява. И аз казвам “А, да!”  /То е на свръх-централно място, правещо ненужни всякакви обяснения, така че, в съня си съм била донякъде в ролята на тази женица/. Това ме удиви за миг . Но това, че сънищата ни улавят нещо от реалността, понякога предварително – отдавна  е нещо, което е   престанало истински да ме изненадва, да ме плаши или дори да ми създава нуждата да му търся обяснения. За успокоение на виждащите в това някаква мистика, има си даже и название!:) “Lucid dreaming”. /Щом има название едно нещо – имаме тенденцията да го приемаме като реалност, нали така?:)/
Приех го по-скоро като потвърждение, че… Съм там, където трябва.За миг изпитах по-“голямото” усещане, че съм в синхрон, едва ли не  с… Вселената. Но, основно, то просто ме успокои – че не е “трябвало” да я водя по-нататък! /Едва тогава разбрах, че тая мисъл е продължавала да присъства/.
И тогава, като се успокоих, се появи Рик. Най-необичайният от учителите ми в тоя живот.
Всички останали са били фигури, към които е течала една или друга степен на уважение –  от много хора.  Повечето всъщност, ползващи се с огромно признание, някои – с немалка  степен на такова.
Всички те бяха имали някакви възможности, предпоставки предварително предоставени им от родители, от социален статус, от какво ли не. Които бяха оползотворили по изключителен начин.
Поради собствени способности и интелигентност и усилия… Но животът им беше дал нещо. И те го бяха развили. На Рик животът му беше вземал. Вземал. Вземал. А му даде нещо – и му го вземе! По… безобразен начин.
И с някаква ЧУДОВИЩНА интелигентност…, вероятно и с безкрайно развивани сетива –  се беше превърнала в това, което беше. Вероятно съм единственият човек на тоя свят, който видя в него: учителя.
Той беше това, което разбирам, когато за пръв път чух  думите  “златото в боклука”. Беше това, заради  което мразя тоя свят. Който самодоволно вярва в критериите си за “подбор”, когато изхвърля едни на боклука. А други издига…
Рик беше бездомник. И не беше.  Имаше къде да спи.
Беше: “Царят на улицата” – както си го наричах.
С единия крак – част от нея. И с бащинска, царска по някакъв начин, грижа за “обитаващите” я с двата крака.
С другия – успял да и се изплъзне.
Чрез някаква “сделка” с една жена, майка на наркоманка, гледаща внука  си от нея и нуждаеща се от помощ за неговото отглеждане. Доколкото бях схванала – основно всъщност за това, дето го наричаме “възпитание”.
Рик беше страхотен с деца.
И сделката включваше  той да и помага, а тя да му предостави половината от леглото, което имаше в една сграда с държавни апартаменти.
Да: Половината легло… 
Сделката не включваше секс. И той гледаше да не възникне такава опция.
Просто се обръщал към стената и заспивал. /Спомням си, че тогава си помислих: Все пак, това е да си мъж на тоя свят – можеш да се обърнеш с гръб и това да ти осигури спокойствие!/.
Появи ми се Рик , разбира се, не буквално. Той е … някъде там – на хиляди километри.
Ако изобщо още Е.  
Когато вече не Е…, няма и да знам.
Появи ми се в една конкретна сцена. Бях я позабравила. Но навремето съм я разказвала, на няколко пъти, на групите, които обучавам. Като  пример  за “граници на отговорност”. И в тези няколко пъти, обучаващите се за “помагащи специалисти” оставаха изумени!  Страхотен урок, казваха те. Това никога няма да го забравя – казваше някой и друг от тях. Картината на този чернокож човек, който върви с теб по улицата и вижда друг чернокож – лежащ на тротоара. Вероятно, просто много пиян. Отклонява се за миг, вдига го да седне, разтърсва го. Освен физически, и с фразата “Какво правиш, друже, легнал си по средата на ШОСЕТО!” Оставя го –  стреснат от тези думи,  мигащ на парцали. Но вече седящ. /Което прави малко по-възможно и друг евентуално да му помогне/. И се връща при теб. Без дори да се обърне. За да види паднал е обратно ли, седи ли, какво е станало.
Направил е своето. Не го е отминал. Но и не е поел отговорността от край до край, като че ли е единственият човек на тази земя.  
Рик – учителят по ГРАНИЦИТЕ. По мярката.
Мярката, дори и в отговорността.
Особено важна точно в нея, бих казала!
А това, дето Белчо го е “фиксирал”  – мярката /мярата/ относно самата мяра: 
Нея, винаги я определяме ние. Само ние и никой друг. Само в тази ситуация и в никоя друга.
И няма никакъв начин да имаме, да черпим отнякъде, пълна сигурност. 
Като във всички човешки неща – сме обречени на несигурност!
Която имаме да издържим.
С някаква подкрепа отвътре. Като се доверим… на нещо в нас.
Което е един, оставащ несигурен, но все пак:  ориентир. Единственият.