Можем ли да се приближим до Апостола????

Поставям тези четири въпросителни,
разбира се, и затова
за да привличат в съзнанието  – онези,
неговите, от които толкова боли!
Но и още  – затова,
че  ние държим Апостола далече!
И ДЪРЖИМ да Е далече.

Защото е кощунство да го приближаваме
по какъвто и да било начин. До себе си.
А това ще рече:
до който и да било от нас. И до всички ни.

Въпреки че с това увеличаваме точно нея!  Болката!
Която и той е изпитвал, когато ги е изписал тези четири черни знаци…

Да, но ни боли и от представата, че можем да го изгубим като пътеводна звезда,
ако снижим разстоянието…

Затова отдалечаваме него от нас. И себе си от него.

И от самите себе си отдалечаваме
една лелеяна дълбоко
и почти потайно Мечта.
Мечтата да се почувстваме достойни за него.
Някой ден.

А дотогава – той свети!
А ние тънем в тъмнина.

Душите ни плачат от срам пред него.
Неговата Душа плаче за нас.

И за себе си.
Защото все повече е не пътеводен знак. А само Звезда.
Блестяща, възхищаваща. Но не и вдъхновяваща.

И ако искаме да Я утешим – Душата му.
Ще Трябва да преодолеем страха да не би да Го накърним – Образа му.
С приближаване. Между него и  нас – недостойните!

Не да го смъкнем!
Но да направим стъпка.  Да отидем на милиметър по-близо.
И да се поздравим!

За тази мъничка стъпка.
Без да забравяме, че ни чакат още много…

Които НИКОГА няма да изминем до край!
Защото той е един!

Ама, чакай, какво излиза то тогава?
Като го държим горе, на Свода, като неприближаем,
поддържаме в себе си и илюзията, че един ден, незнайно как,
но някой ден ще се озовем и ние като равни по достойнство нему.
Но толкова се боим да не сбъркаме пътя към него.
Че всяка своя конкретна стъпка към него я омаловажаваме и…
занемаряваме.

Нека ви кажа ясно: Това НИКОГА няма да стане.
Той никога няма да е наш приближен.

Но ние имаме да станем негови ближни.
Той Е наш ближен.
Той ни шепне от горе.

Хей, хора. Аз се родих сред вас. Не някъде другаде!
Вие ме цените, точно защото носите частица от мен у всеки от вас.
Частица КАТО мен.
Тя е тази, която Ви кара да разпознавате ценното в мен. Да ме разпознавате като най-ценното у вас.

Гордеете се, че съм българин, нали?
Че Вие сте моя народ.
Точно вие!

Народът, към когото се обърнах с Народе????

Но и този, който ме роди.
Който ме направи възможен. Да съществувам. Такъв, какъвто бях.

Когото обичах.
Дотолкова,
че каквото направих, направих за него!
Че отрицах себе си.
Изцяло и докрай!

Това е едното, конкретното нещо,
едно от тези неща, на което се възхищавате в мен.

Така е, нали?!
Тогава???? Не ме оставяйте все по-сам! В него.
Защо като му се възхищавате – на това конкретно нещо, вие самите се дръпвате все повече от Общото?!

И как успявате? Да му се възхищавате на това, че аз се посветих на народа, същия този народ, който предизвика в мен въпросителните – те не ме спряха!!!! Нали видяхте, че не ме спряха! Да се раздам за него.
А не да се спра и да го опсувам…
Както правите ежедневно. Ежеминутно. И гневно!
Защото той е такъв, каквито са и всички народи! Различен в някои от достойнствата си, различен в някои от недостатъците си.
Но като цяло – народ като народ! Моят народ!
Твоят народ – на всеки от вас!
Тааа, как успявате???? Да ми се възхищавате за точно това
и в същото време да се гордеете със себе си когато се вглъбявате в пъпа си,
когато се извръщате от общото, когато казвате: „Не се интересувам от политика!” – да го казвате с гордост!
Как успявате?  Точно тази част у вас, която се родее с мен, убивате в същия този момент!

Аз СЪМ политик.
Вие предпочитате да се отнасяте към мен като към революционер. И толкова.
Отрязвате най-трудната част на организирането, на държавната форма: чиста и свята република,
на висшегласието, на висшата важност на държавния суверенитет:
на предупреждението, че ще им отрежа кунките на тези, които биха търсили освободители отвън,
заради предвидимото:
че който ни освободи, той ще ни зароби!

Аз съм вашият пръв държавник.

Разпознахте ли в държавника Стефан Стамболов мой продължител?
Милеещ за суверенитета дотам,
че махна личните си русофилски настроения настрана,
за да защити страната си от домогвания!
И плати с живота си.

Той умря днес – на този ден, на който аз бях роден!
Изненадани сте!
Не говори добре  – поинтересувайте се! Не ме отделяйте от всички и всекиго!
Сравнявайте с мен – всеки, който  носи нещичко от моето!  Изтъквайте го! Не чакайте да Е мен, за да го оцените!

Аз СЪМ първият ваш политик!
Това – в коша ли го изхвърляте? За да ме сведете просто до протестиращ срещу власт-имащите!
И себе си свеждате с това – до една чисто протестна нагласа!
Отричаща на ангро! Привеждаща с лекота под един знаменател най-добрите и най-лошите управници!
Маскари! Как я обичате тази дума.
Как маскарите и политика-магаре и  политика-държавник! С един и същи замах.

Какво си мислите, че за да сте като мен, трябва да се посветите изцяло? На цялото? Да пренебрегнете семействата си, близките си заради ближните? Не!   Кой иска това от вас? Та нали, всеки Божи ден, когато работите за да напълните торбата си – за да имате какво да ядете, правите принос и за страната си? Ако не се правите, че работите!
Ако правите това, което правите, което сте избрал да правите или ви се е паднало,  достатъчно добре.
Ако поне не го правите ЗЛЕ!
Ако го правите не захвърляйки  напълно обичта си към ближния,
към непознатия ближен, дето идва при вас когато работите, въпреки въпросителните, които нерядко, той буди у вас!
Без да се поддадете на омразата към него! Дори когато ви е яд, когато ви отчайва!
Ако се оставяте това да ви мине! И със силата на моята „наивност” продължите да вярвате, че това има смисъл.
Това, да вършите това, което вършите – не как да е – а добре!
Наивност ли казах? Аз – хитрият. Дето надхитрях агаряните като стой та гледай!
”Наивността” ми: да имам надежда, да пазя като очите си надеждата, че има смисъл да правя това, което правя – за хората,
въпреки че част от тях днес са хора – утре са магарета! Тази моя наивност, я искам у вас! Следвана от контрол и изисквания!
Но без подаване на инсинуации!

А хитростта я мразя – когато е проявена към  равните! Или от тези, поставени по-горе към онези, за които отговарят!
Хитрост – може и трябва само към този по-горе и само когато той те управлява без да го е еня! За цялото!
А когато го е еня за цялото – това личи, знаете ли по какво? Че като му идеш ти да му искаш за себе си, може и да не ти даде!
Как си позволихте да намразите точно този, дето отказал да ти даде лично на теб!
И да имате разбиране към този, дето:  Щом си от наште – уреден си!
Това ли разбирате под „цялото”????
Иде ми да сложа, да ви кажа, пет въпросителни!

Просто живеейки, от време на време си  задавайте въпроса – с това, дето го направих днес, допринесох ли за да намали Апостолът въпросителните знаци или допринесох за да ги увеличи?
И още по-важно: Какво е това, което, ако направя днес  – ще е стъпка към това да се приближа към полета на духа, на който беше способен Апостолът? И с какво ще се отдалеча?

Направете още днес – мъничка стъпка на себеотрицание.
На мисъл за цялото.
За ЦЯЛОТО.
Не за българите, турците, циганите, арменците, евреите, англичаните, французите поотделно. И по различному.
А за цялото. Аз милеех за България. Виждайки я в СВЕТА.
Не като нещо повече от другите.  Но не и като нещо, което има да остане по-малко.
Каквото беше. Тогава.
И каквато после пак я превърнаха.
И е сега.
Казах го ясно:  „За да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи.”
Протегнали ли са ви ръка сега европейските народи? Имате само да изберете – с тях ли ще бъдете, или ще се правите че сте с тях? Обидени, че сте по-долу! По-долу сте. Както и тогава, когато живях аз!
Бяхте върнати назад! Насила! Откъснати от Европа!
Скъсахте ли с това, което ви връщаше?
Или сте още негови васали?
Защо сте оставили паметниците му да се извисяват?
Почитате ли ги?!
Ако не ги почитате – ги махнете. Да не ви дърпат назад!
Никой агарянин не можеше и да си представи да унизи народа ми, като му изиска паметник да му извиси!
След туй дойдоха „освободители”, които и това поискаха!
Не можехте да не се подчините! Не се срамувайте да си признаете колко са ви унизили. Срамът е за тях. Не си го присвоявайте!
Не се унижавайте! Сами! Днес! С безразличие! Към това – как изглежда това, в което живеете.
Не е това, което заслужавате!
И не унижавайте мен! Ако съм най-големият за вас, махнете Альоши, шпагини, стърчащи над мен!
Но и не ме принизявайте до идиотското им ниво с идеи като тази да сте ме вкаменяли в още по-грамаден от техните паметници!

Дръжте ме жив! В постъпките си! В ежедневието си!
С ангажираността си! С политиката! С общото! Със световното!

Забелязахте ли днес, че светът чества 94-годишнината на Нелсън Мандела?
Революционер  и  държавник!
Той, самият, забеляза България. Намери за нужно и изтъкна пред света, че не той, а един българин,
назоваван Илия Минев
е човекът, преживял най-дълъг затворнически срок по политически причини.

Не ме вбесявайте като точно пред моя лик, позволявате на деня и мястото на което увиснах на бесилото
някакви в черни одежди и пушливи факли
да крещят срещу цигани и турци!
Точно пред мен! Аз казах: НАРАВНО – в свободната ни държава!

И не плачете за времена, когато сте имали това-онова, но не сте имали Свобода!
Припомнете си, по дяволите, че аз съм във вас. И вие сте в мен. Аз – апостолът и!

Уважавайте се! Приближете се малко. Не съм звезда. Която да блещи празно отгоре!
И да ви затиска!
Аз съм вашият компас.
Който държите в ръцете си, когато плавате из откритото море на живота!
Като капитани на своя кораб!
Поглеждайте го не само когато вземате големи решения.
Хвърляйте му поглед, за миг дори, и когато вземате най-мънинкото решение.
Особено – свързано с ОБЩОТО!!!!
————————————————

Това шепти моят Левски!
Към Вашия – си надайте собственото ухо.
И ако решите да го споделите – ще съм Ви благодарна.

Read Full Post »